Изкуството да живееш като табиетлия

05.11.2019 13:00

Все по-често ми се струва, че го живеем този живот, за да извличаме есенция от изживяванията си. Дори не ми се струва, а съм сигурна. Точно както е при готвенето, вкусването.

Табиетлиите знаят - има едни моменти, в които светът сякаш спира, докато рецепторите им изживяват миг на вкусова експлозия. И нищо друго няма значение в този кратък момент на съвършенство. Съществувам, изживявам. Това е.

Разбира се, има и други моменти, в които се чувстваме точно така – като експлодирали и напълно изживяващи някакъв сетивен разкош. Но тъй като живеем на гладна планета (всяка жива материя на нея с нещо се храни, за да оцелее), вкусването ми се струва най-общовалидно. Практикуваме го ежедневно. Издигнали сме го до разнообразни висоти, включително до висша кулинария. Предполагам знаете, „висшата кулинария“ е именно изкуството да се извлече само вкусовата есенция на популярни ястия.

И нашата душа е като висш кулинар – извлича есенцията и изпада в екстаз. Ако не беше точно така, и ние нямаше да се чувстваме толкова изпълнени със съвършенство при изживяването на този миг. Той не е чревоугодничество. Опиянението се получава от вкусването на малкото количество събрана есенция – като капка мед, дестилирала милиони цветове, събирана от хиляди пчели. Да, разбира се, той отминава. А ние свикваме да живеем повече с желанието да го репродуцираме и задържим. И с боклука, който произвеждаме, докато създадем този кратък миг на съвършенство.

Поезията и изкуството на създаване на дзен фрази е съвсем същото. Отдолу стои цял информационен масив от преживявания, доста работа, често и бая тегавини, пълни с доста боклук. От тях обаче е извлечена есенция, доведени са до синтез. Като това на Чора:

Първа слана.

Вкус на топла гозба.

Слънчева утрин.

Всички можем да го усетим. И знаем, че е красиво, пълноценно, завършено. След това обаче се обръщаме към кухненския плот и събираме обелките от картофи, моркови домати, умивалника се пълни с чинии, черпаци, вилици и ножове. Пликовете с боклука се препълват, започват да миришат. Хвърляме ги по някое време, но боклукът отново започва да се трупа. Понякога се изпълваме с все по-голямо чувство за вина, че замърсяваме заради този миг на съвършенство. Но колкото повече рутината на задължението да ядем, да храним семействата, да пазаруваме отново и отново, става досадна, толкова повече този миг на съвършенство се превръща в някаква глупост за хора без работа и отговорности.

Точно тогава, когато ни е досадно, когато усещаме тегоба, последното, за което ни пука е и дали замърсяваме нещо си. Изглежда сякаш всичко това е за някакви сноби, на които не им се налага да готвят всеки ден. Или имат бол пари, за да се глезят, докато толкова много хора на планетата гладуват. И не им пука, че замърсяват земята. Да, когато вътрешно не сме окей и никакво съвършенство не можем да изпитаме, тогава яхваме метлата на осъждането на всички други. Така функционира природата ни човешка.

Това се репродуцира на всички нива, започваме да мислим, че това е животът – работата, борбата, усилието. А не онзи живителен миг на изживяването на есенцията, мъдростта. Дори ако имаме късмета да работим някаква любима работа. И да не е толкова любима, поне да е нещо, с което се справяме и за което имаме дарба и талант. Колкото повече става рутина, толкова повече се затрупва от странична дейност по обслужването му. И като се стигне до същността на онова, което ни е любимо, то някак остава на ниво „занаят“. Не минава летвата, отвъд което става „отдаване“, „посвещение“, сливане, радостен поток на творческото вдъхновение.

Същото е в интимните връзки. Помним сакралните моменти, които са ни събрали. Заради тях сме повярвали един в друг. Почувствали сме се съвършени заедно. За миг, било е като вкусова експлозия на споделеност. А после сме започнали да произвеждаме и емоционален боклук. Неизбежно е. Дефектът не е у нас. Както казва Тери Пратчет в „Добри поличби“: „Повечето триумфи и трагедии в историята, са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора“. В един момент го схващаш – каквото и да правиш, произвеждаш и боклук. Това е тайната на табиетлиите. Приели са го като факт. Като бодлите на розата.

Табиетлиите не само по отношение на храната, но и за всичко, което обичат да правят, просто са схванали, че дори да произвеждат боклук, те не са самият боклук. И го изхвърлят. На определените за целта места. Просто го изхвърлят. Рециклират. Обичат да им е чисто и красиво. Ценят моментите, в които се чувстват добре. И им се отдават. Дори не е нужно да ги вдъхновяват за нещо повече от това да ги изживеят. Ако им писне от рутината на нещо, колкото ще да е любимо, зарязват го и се обричат на някакъв разкош. Спират мига. Потапят се в момента на съвършенство.

Никога не го забравят. Правят го дори когато имат хиляди причини да не се чувстват особено добре. Може би не чак зле, но несигурни, съмняващи се, претоварени. Сещат се, че товарът е боклук. И го изхвърлят. Който както може. От опит мога да кажа, че ако си позволяваш да изживяваш вкусването на блаженството, усмивката, която започва да изпълва всяка твоя клетка в този миг, става съвсем естествено и да рециклираш боклука, който произвеждаш като човешко същество по все по-ефективен начин.

Ако искате, дори и да е само за забавление, сякаш е игра, опитайте следващия път, когато започнете да белите картофите. Изчистете всичко преди да вкусите яхнията или по-засуканото ястие, с което сте си поиграли. Подредете си масата красиво. Вкусете своето творение. „О миг, поспри, ти си тъй прекрасен“. Съществувам. Изживявам. Това е.

Прочетете още от Михаела Петрова: