Дами и господа, имам една новина за вас – светът вече не е един. Световете са два. Този, в който живеем всеки ден, и другият, който носим в джоба си. В телефона, таблета, лаптопа. В някое друго устройство, извън битието.
Нуждата от бягство е остра. Необходимостта от алтернативен свят и паралелна действителност вече е нещо естествено. Както приемаме, че е естествено да има прогрес на техниката.
Технологиите достигат едни други върхове, които ние, хората, още изкачваме. Изглежда толкова естествено. Дори и да не е – нямаме право да го показваме. Ние самите също сме част от прогреса.
Прогрес ли е това всъщност? Да си част от матрицата. От нейното неделимо цяло. От нейния организъм. Истината е, че вече не можем да се справим с реалност, различна от тази, в която сме вкарани и с която сме толкова свикнали, че не ни се излиза от нея.
Няма по-нагледен пример за това от пътуващите в метрото. Влизаш вътре и виждаш едни лица, наведени към малките екранчета. Обикновено са десет към едно, спрямо някой човек, който прави нещо друго. Рядко съм виждал такъв, който чете книга. Общо взето или гледа в пространството, или просто скучае. Но има и такива изключения.
Смартфонът ли е най-добрият ни приятел? Не е ли той именно узурпаторът на нашето внимание? С неговия изкуствен интелект и десетки функции, които ни отдалечават все повече от живото общуване. Общуване? Писането в приложенията за комуникация не е ли същото? Искаш да кажеш нещо на някого – написваш му го. Точка.
Колко ли телефони дрънват в една и съща секунда и на дисплея се появява съобщението "Не те обичам вече." Кофти тръпка. Но го има и това. Както го има и другия избор. Да не разбиваш сърцето. Или ако все пак ще го разбиеш – да го направиш очи в очи.
Живото общуване сякаш е станало някакъв лукс в ерата на емотиконите. За какво ти е да целуваш, след като можеш да изпратиш емотикон целувка. Има емотикон прегръдка. Има и емотикон разбито сърце. Всичко е измислено наготово. На света не му трябват думи. Светът вече е резюмиран. Съкратен и преразказан. Затворен в телефоните. Готовото удоволствие и неговата студенина. Сега може и да не я чувстваме, но ще дойде мигът да я почувстваме. И тогава може и да се стреснем. Може и да си дадем сметка, че наистина сме в матрицата. Може и да поискаме да излезем от нея. Дано тогава да не е късно.
Прочетете още от автора:
- Крясъците в леглото намаляват крясъците в живота
- Има ли любов в очите, когато сексът свърши?
- Силният мъж не наранява
- Сърцата на смелите никога не замръзват
- Не заблуждавай мъж, към когото си студена, че го обичаш
- Не вярвай на жена, която лъжеш