Изборът между любов и страх

11.11.2021 13:37

Любовта е онова божие чудо, което ражда не само нас, но и всичко останало. Понякога променена до неузнаваемост, любовта е неизчерпаем извор, от който непрестанно бликат живот, радост, скръб, униние, ведрост, желание, уплах, вдъхновение, раждане, смърт… Всичко, което съществува - видимо и невидимо, насън и наяве.

За да съумее да ни навести и да ни обживи, за да ни предизвика да я допуснем в дните и нощите си, в живота си, любовта умее да се предрешава по много и различни начини. А ние нерядко, улисани и предубедени, ѝ отваряме или ѝ хлопваме вратата, без да успеем да я разпознаем - скрита в горещината на гнева, утаена в сълзите на разочарованието, свита в горчивината на обидата, стегната в студа на отхвърлянето, предрешена в измамността на преструвката, вглъбена в тишината на самотата…

Разнолика и разноцветна е любовта и цял живот може да не ни стигне да проимаме очи за нея, да можем да я видим - не само и не толкова със сетивата си, колкото с интуицията си. Дълъг път можем да изминем преди да се събудим за спомените за нея, които носим в сърцето и в разума си „откакто свят светува”.

Още от Авторите

Радостна вест е, че любовта е неизбежна - тя е навсякъде и във всичко, с което се срещаме, до което се докосваме. Тя никога не ни обръща гръб и не ни изоставя. Но много трудности и изпитания се раждат от упорството, с което ние самите нерядко се отдалечаваме от нея, от решението да затворим сърцето си, да правим избори, които объркват ума ни, противоречат на съвестта ни и заглушават, понякога за дълго, нежния глас на душата ни.

Любовта няма антипод. Не съществува противоположен на нея полюс, няма време и територия, където тя да не е допусната, където тя да не съществува. Но можем да я позабравим, да се сковем от страх от липсата ѝ, от болката, която тя може да ни причини, отваряйки сърцето ни. Да отгледаме и да подхраним тази самоизмама в ума и в сърцето си. Да попаднем в капана на страха - страх, роден от нежеланието ни да избираме (с) любов.

Страхът ни подсказва погрешни избори, замъглява зрението ни, заглушава гласа ни отвътре, обезчувствява ни за нас самите - а така и за всички останали, сковава стъпките ни. И расте, и расте, и расте, подхранван от лъжи, самозаблуди и омаловажаване. Посоката, указана от страха, ни отдалечава от благостта и ни води към още и още страх - същият или друг, по-малък или по-голям, познат или неизвестен.

Защото страхът е алчен и ненаситен. И докато храним себе си с безлюбие, той ще расте и ще расте, и няма да се спре, а ще отнема силите ни. Няма да се спре, докато не се осмелим да се спрем самите ние - като прогледнем и се решим тръгнем в друга посока. В посока, коренно различна на досегашната. Или пък напротив - в посока точно същата, в която обаче този път да вървим, водени от любов, а не от страх.

Защото винаги, във всеки свой избор, избираме между две възможности - в едната от тях има повече любов, а в другата - повече страх. И когато избираме страха, само отлагаме и затрудняваме срещата си с любовта - която всъщност е и единствената ни възможност.