Когато бях на 14, имах картонена кукла, на която „шиех” хартиени дрехи.

С намигване я наричах Мис Силикон.

Дори не подозирах за съществуването на такова понятие. Фон на израстването ми, неизменно бяха силиконовите красавици, които, в началото плахо, а после лавинообразно заливаха публичното пространство. Години по-късно кубиците се превърнаха в мерило за успех и способ за социална реализация. Това съвсем естествено оставаше отвъд полезрението ми. У дома силикон използвахме само за уплътняване на фуги и прикрепяне на гладки повърхности една към друга. Нека не бъда разбирана погрешно.

Далеч съм от лепенето на етикети, защото познавам множество красиви момичета и жени, чиито гладки кубици си съперничат успешно с кубатурата на пространството на север от бюста. Те са образовани, успешни и доста умни. Работата е там, че стереотипите ни налагат от другия примитивен вид, който разтяга хилуронови устни, за да разкрие изкуствени зъби, отмятайки присадените кичури с кокетен жест, сякаш, за да прикрие дефицитите от по-стойностно съдържание.

Когато ми беше важно какво слагам в чашките на сутиена си, недоумявах как така, като пълнеем, бюста и ханша растат с еднаква скорост, а когато отслабваме, ханша отказва да се подчини на волята, докато бюста с охота спада, под напора на строгите диети и унищожителни тренировки.

До днес, когато се сблъсках с неприятния факт, че една от силиконовите миски е била гадже на гаджето ми. В тази секунда бюстът ми се смали до обидните 70С. Това е най-малкият сутиен, който съм носила някога. Дали ме беше срам. Естествено. Повечето момичета, които познавах притежаваха по-големи и впечатляващи чашки. Някак ми беше неудобно да си сложа бански. Нямаше банел, нито чудото на онзи сутиен, който превръща липсата на бюст във впечатляващи форми. От сутиените на мои познати са надничали силиконови подплънки, уондърбра повдигачи, дори чорапи. Цял живот се съпротивлявах срещу това неудобство.

Преди 15 години установих, че съм бременна, когато бюста ми се увеличи до невероятни размери. Нямам представа колко, защото месец по-късно трябваше да нося сутиен, който да не пречи на производството на кърма, а след като родих той се превърна в най-отблъскващото изобретение на човечеството, което бях виждала. Нещо като палатковидния бюстодържач, който носеше баба ми. Истинският кошмар, обаче, дойде от онези откачащи се приспособления, които се редуваха с ритъма на хранене на кърмачето. Изгорих го в деня, в който спрях да кърмя. 15 месеца. Толкова се наслаждавах на огромния, красив и сочен бюст, който винаги съм искала да имам.  Бащата на детето ми не помагаше много, защото постоянно снимаше естествените хранителни банки на новороденото и се хвалеше на приятелите ни родилки по същото време с думите: „Снимай, снимай! Повече няма да видиш подобен бюст!” Ножове се забиваха в крехката ми бюстоувереност.

После всичко свърши. Шест месеца кърмене и до болка познатите 70 це-та ме върнаха в тежките тийнейджърски години, когато нямаше мобилни телефони и най-интересното занимание на съучениците ни беше да пипнат бюстовете или ханшовете на съученичките си. Познайте! Никога не участвах в тази игра. Защо ли? Защото не притежавах нито един от притегателните центрове на момчешките ръце. Имах крака. Благодаря на Бога за тях. До ден днешен са забележителни, но... Да сте чували вицове за крака. Моите си седяха нарисувани на черната дъска, характерни с хиксобразната си форма, превръщайки се в обект на подигравки.

Години по-късно, когато всичко в родните географски ширини бе гарнирано с хиляди кубици силикон се отупах от прахта на детството и си казах: „Е, поне съм различна.” Така и не посмях да изляза от дома без сутиен. Загнездих в съзнанието си мантрата, че крастата или по-скоро красотата е симетрия и за малко да набера телефона на доктора, който превръща мечтите за голям бюст в реалност.

Дъщеря ми, тийнейджърката, ме заплаши, че зад гърба ми ще си сложи силикон в гърдите и хилурон в устните, когато възрастта и гарантира еманципирането от мен. В началото ми беше смешно, после ми стана тъжно. Гледам снимките на връстничките й в Инстаграм и Фейсбук. От там надничат, бих искала да ги нарека момичета, които имат не само силикон, хиалурон и разни други неща, за които дори не искам да знам.

Това, което нямат, е мозък, но вече знам, че не мозъкът привлича мъжете. Напротив – отблъсква ги. Очевидно гладките повърхности са много по-привлекателни, за сметка на гънките. Не в бедрата, ханша и корема, де.

Добре, че ме е страх, иначе до сега да съм се накълцала на равни пропорции в преследване на симетрията. Вече харесвам бръчките около устните, не харесвам сенките под очите си, но със сигурност одобрявам онази част, която за първи път напъхах в 70С.

Пълно спокойствие ме обхвана, когато наскоро гледах 74-те награди Златен Глобус. Докато светът се вълнуваше от речта на Мерил Стрийп, вниманието ми бе привлечено от друго.

Ема Стоун, Изабел Юпер, Ана Хендриг, Фелисити Джоунс, Лили Колинс, Джесика Бийл, Кистен Бел, Дрю Баримор – жените, чието присъствие ме зашемети. Не само със забележителните рокли, които демонстрираха стил, изящество и класа. Деколтета им разкриваха блестяща кожа, нежно очарование и липсата на каквато и да е хирургична намеса. Никакъв силикон, никакво перчене, никакво притеснение от силата на гравитацията.

Липсата на ханш и бюст, в комбинация с мъжката ми структура вече не ме тревожат. Не заради холивудския блясък. Заради мен самата и за това, че на 41 харесвам тялото си точно такова, каквото е. Грациозните ми крайници, малък бюст, стегнат ханш и липсата на хирургични корекции не съответстват на общоприетите критерии за жена над средната възраст. И това е страхотно, нали!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.