Да обичаш живота заради самия него е най-необяснимото проявление на любовта, независимо дали в определена възраст смяташ, че той вече е към своя край или едва сега започваш да го живееш истински. Когато си достигнал средата на пътя, поглеждаш назад и виждаш толкова много любими места и хора, с които си споделил незабравими моменти на радост и тъга, но щом погледнеш напред, надеждата майчински слага ръка на рамото ти и, без да ти обещава нещо конкретно, те подканва да направиш следващата си крачка.
Само частица от крехката ни същност е резултат от минали дати и събития. Ставаме това, което сме, чрез придобития опит от допуснати грешки и неизбежната участ да се влюбваме, да се разочароваме. Но способността да прибираме всичките си угризения и притеснения в най-труднодостъпния шкаф на съзнанието ни прави силни да продължим напред.
За надеждата, че има още какво да се случи, годините нямат никакво значение.
Няма скучен живот, има съществуване, което не иска да затръшне входната врата след себе си.
Да наблюдаваш безучастно света през прозореца те прави отлична компания за чаша изстинал чай. Защото движението на всичко е извън нашите домове.
Навън чудесата са неизброими и само от нас зависи да се впуснем в поредното приключение.
Докато си твърде зает да отговаряш на чужди очаквания, чудните моменти от собствения ти живот отекват в оглушителната тишина на собствените ти страхове. Ако черпиш вдъхновение, поглеждайки единствено назад, несъзнателно се превръщаш в сигурна част от скуката, която добре познават четирите стени на стаята.
В средата на пътя вече разпознаваш песента на птиците, шума от листата на дърветата и вятъра, който всъщност носи надеждата върху крилете си. На тази надежда има право всеки, който разбира, че истинският живот започва на 50. Предстоят още толкова мигове на възторзи, че благородната завист на мирозданието надделява над лесната му способност да съзидава. Ученикът може да задмине учителя си, ако е достатъчно смел да експериментира с неограничените възможности, които единствено животът е в състояние да ни даде.
Колкото повече напредваме по пътя, толкова по-верни оставаме на себе си. Защото е важно да помним, че всяко страдание някога е само начин да разберем щастието сега и занапред.
Още от Добромир Банев:
- Любовта е стара тема, по която винаги има какво да (по)кажеш
- Времето винаги е на страната на истината
- Заедно завинаги, завинаги заедно
- Човекът е тайна, която може да бъде разгадана
- Умът може да сгреши, но сърцето винаги ще поправи стореното
- Има още невидяно, има още неизказано
- Най-силни сме по време на любов
- Когато мъж избира цветя
