Инструмент за изживяване

Докато разни сухожилия се изпъваха и мускули, за чието съществуване не подозирах, се събуждаха от много дълбок сън, а инструкторката по хатха йога ни напомняше да наблюдаваме и дишаме, каза: „Нали знаете, че всеки асан е просто инструмент за изживяване“. Бинго! Това ме сепна по онзи начин, по който човек се плясва по челото „Да, бе!“

Иначе не я слушам много, освен за чисто практичните неща – кой крак, коя ръка, на коя страна. Обикновено ме дразни придружаващото бърборене, когато се очаква човек да се фокусира вурху себе си, да вдишва собственото си съзнание и наистина да наблюдава. И в редките случаи, когато имам импулс да отида на нещо подобно, обикновено изключвам и не слушам „философската част“, така да го кажа. Но това го чух. И рязко се превъзбудих от осъзнаването.

Защото не само този или онзи изчекнат асан е инструмент за изживяване, а всичкото всичко, което изживяваме в рамките на това, което наричаме „човешки живот“. Това да седнеш на вечеря с някого също е инструмент за изживяване. Да гледаш филм, да свършиш някаква работа, да напишеш текст, да слушаш музика, да нарисуваш или гледаш картина, да сготвиш, да ти сготвят, да правиш секс – в различни асани, да го кажем културно; да пътуваш, да караш кола, да се возиш, да се почешеш, без да те сърби и така нататък.

Но също така и неприятните неща, които уж ни връхлитат, също са инструмент за изживяване. Знам, че за тях винаги някой друг е виновен, дори и само защото психиката ни има нужда да самосъхранява по някакъв начин нашата вътрешна крехкост. И въпреки това, каквото и да се случи – да речем, автомобил, минал през локва, опръсква бялата ти ленена рокля, човек има избор как да реагира. Абсолютно всеки един избор отново е инструмент за изживяване.

Още от Авторите

Съвсем нарочно избягвам най-тежките и неприятни теми, свързани с домашно насилие и войни. Моят избор е да не изживея писането за това точно в този момент. Но в същото време да допусна, че ако една жена, която чете този на вид „тра-ла-ла“ текст, но има такова изживяване… може би би имала шанс да спре да „слуша“ моето бърборене, а да се отпусне, загледана в една точка, да навлезе в собственото си изживяване, да започне да го наблюдава и да диша дълбоко, докато започне да чувства, че повече не издържа да седи в този „изчекнат асан“. Дори и да няма идея какво да направи, ако спре и целият й свят изглежда изтръпнал, скован и крампирал. Може и мъж да е, стига да отвори точно този сайт – изживяванията в корелацията „жертва-насилник“ нямат полови привилегии, независимо, че жените се водят физически по-слаби.

Избягвам и горещите теми на дните ни, свързани със самовъзпроизвеждащите се древни войни и то точно във времена, в които аха-аха светът и границите му се бяха поотворили за пътешествия, опознаване на различни култури, за ползване на щадящи ресурси. От една страна, защото въобще не следя като зяпач или дървен философ политиката, в която са вкоренени антични драми и междуособици. На мен всички актуални битки за ресурси, граници, власт, територии, ми изглеждат като „стари семейни войни“. От друга страна, някой път ме срещат челно.

Докато скролвах една социалка, останах тъпо загледана в билборд, който набира мъже за армията с похватите на развлекателната индустрия. Гледах го и не можех да преценя какво да мисля? Изглеждаше едно към едно като реклама за видео-игра с надпис: „Готов ли си за приключение?“. Дори потърсих с поглед дали има лого на някое гейм-студио. Нямаше.

Докато обмислям текстовете, които ще пиша, гравитацията на мисълта ми привлича разнообразни неща и ето, че привлече и това. И тъй като имам избор как да възприемам това, си помислих ехидно: „Значи не съм само аз и йога-преподавателката, които знаем, че всичко в този свят е инструмент за изживяване“. Съвременните военни стратези, власт-мейкъри също го знаят. И го ползват. Открито.

Във филмите-дистопии поне първо лъжат хората, че са избрани или че ще отидат в някой райски остров, за да ги заклещят в някакво ужасно приключение. В сериала „Три тела“ (знам, знам, че не е като книгата и като китайския филм, но в случая това няма значение), в завладяването на планетата от извънземните също ползваха похвата на виртуалната игра по доста по-ненаивен начин от симпатичните филми на Спилбърг (визирам „Ready, player one“). Има и други такива филми, повечето от тях не гледам, защото ми присвиват стомаха. Но не мога да отрека, че темата е изключително модерна, особено с навлизането на VR и AI. В така наречената „реалност“ обаче, дори няма лъжа – истинската война се рекламира като приключение, като видео-игра. На билборд. Точка. Излизам.

Хуманистът в мен обаче си казва: релакс. Какво би станало, ако точно както по време на моята невинна и миролюбива хатха йога, в която почвам да не издържам някое съвсем неагресивно изпъване на неподозирани мускули и наблюдавам, и дишам, и си позволявам нежност и мекота в събуждането на тялото си…, ако точно така някой спре насред някое по-брутално изживяване и просто започне да го наблюдава, докато вдишва собственото си светло съзнание … дали ще има желание да продължи да служи на развлекателната индустрия на този свят или има шанс да започне да се очарова от световете, които носи вътре в себе си?

Говорим си за...

Знам колко наивно ви звучи. И истината е, че не знам какво би станало, защото не се е случвало на масово ниво. Но понякога ми се иска да остана достатъчно дълго, за да го видя и изживея, докато все още съм в човешка форма. Едва ли, но в моментите на „вътрешно-мирно-разгръщане“ понякога го усещам и ми се приисква и да го видя.

Изключително много ми е омръзнал „инструментът на изживяване“, наречен „драма“. Дори по себе си знам, че всичко това в дълбочината си е от породено от скука. Преди години бях писала такъв текст „Голямата скука на човечеството“. И използвам случая от време на време да намина и пак да кажа, че въобще не е скучно, когато фокусът се премести отвън – навътре.

Когато наблюдението се измести към собствените сетива и тяхното разгръщане, отколкото към всичко, което предлага външният свят като развлечение, дори е по-интересно от красив пейзаж на залез слънце. Има си други особености – например, яснотата, че абсолютно за нищо никой друг не ти е виновен и сам носиш отговорност за изживяванията си, но и през това се преминава, защото човекът така е устроен – съди себе си, не си прощава за това, срам го е от онова, пък по някое време, вземе че си прости, защото в крайна сметка, със себе си живее и какво друго му остава, освен най-накрая да вземе да си се обикне.

Фокусът върху собствената сетивност сам променя възприятията. Оттам насетне, постепенно се превръща в навик да не търсиш непременно външна драма, за да имаш интересни изживявания – както сам със себе си, така и с други хора. Не, не е утопия. По-скоро е нещо, което щом веднъж откриеш, вече е невъзможно да възприемаш по стария начин. И в крайна сметка е готино. Има разбира се, едно огромно неудобство. Става невъзможно да седнеш на клюка с приятелка, както преди. Невъзможно е да си го причиниш. Затова и отдавна съм спряла да преразказвам чужди истории. Вече не ги знам.

Прочетете още от автора: