Имаш ли любов, имаш всичко

24.01.2022 13:30

Ама никак не е лигаво и тривиално, никак не е пустословно и захаросано. Толкова сме свикнали всяка втора дума да ни е любов, та любов, всяка трета тръпка да е пак любов, та любов, че вече не вярваме ни в себе си, ни в чувствата, които изпитваме.

Много сме се парили, колкото и да се заблуждаваме, че парен каша духа, пак ще се парим. Оня Прометей, дето откраднал огъня от олимпийските богове, та да го даде на хората, любов им е дал всъщност. С всичките последствия – да горят и да не изгарят, да се греят и от студ да мръзнат, когато загубят топлото, та да знаят да го ценят, когато го намерят отново. И пак да го губят, щото такава е човешката природа.

Общо-взето не ценим това, което имаме, не го оценяваме, докато го имаме, нормално е, чак като го загубим, се удряме по челото и викаме „Леле, защо така стана!“ Без да влизам в дидактика – защото така е трябвало да стане. Нормално е, казах, да виждаме сламката в окото на ближния, вместо гредата в нашето, също толкова нормално, колкото да бъдем заслепени от блясъка на парченце стъкло под лъча на слънцето и да го приемем за злато, докато късчето самородно златце подминаваме като кално камъче.

Още от Авторите

Хора сме, грешим. Никой не ни е виновен. И да ви говоря, че от грешките си се учим, напусто ще е. Докато сме в грешка, няма как да я осъзнаем, браним я с всички сили. После… Послето си го знаем – ама как така стана, ама другият ни е заблудил умело, преструвал се е, подвел ни е. Не, просто ние сме пропуснали всички знаци, че сами сме се заблудили, подвели, не отбелязали, не забелязали. Думи са минали покрай ушите ни, жестове са профучали покрай очите ни, на хиляди случаи и случайчета просто не сме обърнали внимание.

Защото сме се самозаблуждавали. Защото към любовта в живота си – първата, десетата, стотната, колкото ни изпречил на пътя господ – сме подхождали, изхождайки само от себе си. Нашите очи, нашите уши, нашите чувства и трепети, нашите желания и въжделения. Измисляли сме си човека, когото сме слепвали по наш образ и подобие такъв, какъвто го искаме. А той винаги си е друг. И трябва да го приемаме, без да го натоварваме със собствените си илюзии. Ох, да, много красиви, но илюзии.

С какво право натоварваме другия човек с нашите очаквания за него? Ама това е любов, с главна буква, с всичките букви главни, значи трябва да е идеална! Трябва, ама не е. И няма как да бъде.

Не ви убивам мечтите, любовта е опиянение, но не може цял живот да се рееш над света опиянен. Колкото повече се опияняваш, толкоз после ще те сграбчи тежкият махмурлук и светът ще ти се види от черен по-черен. Ах, не пледирам за трезвост и сметкаджийство. Без любов не може, няма как да може. Аз съм последният човек, който ще я отрича. Само че гледам около себе си – този си измислил идеалната половинка, пък тя взела, че си измислила своя идеална половинка и той, моля ви се, не пасва на цялото.

Срещате се с подобни неща всеки ден, ако просто решите да ги отбелязвате. Не че това ще ви спаси от грешки, ама си дайте сметка колко пъти вие сте грешили и дали не грешите в момента. А? Дадохте ли си сметка? Няма място за обезсърчаване, всичко е любов, просто трябва да си намерите своята и няма начин да не я познаете. И в библейския смисъл. Просто леко с илюзиите и с големите очаквания. Имат способността да затискат тежко. И да оставят рани от изгаряне. Следващият път – по-внимателно с огъня, нали?

Скъпа, Скъпият пали любимата ми червена свещ, отваря бутилката вино и захапва показалеца си, леко опърлен от запалката над фитила. Скъпа, това от Коринтяни ли беше, дето ако нямам любов, нищо нямам? Да, викам, от Коринтяни е, обаче внимавай с пламъка и изобщо не си играй с огъня, ако и да е огън от любов… Тъй като аз Скъпия изобщо не съм си го доизмисляла, нито пък той мене, просто си пием виното. И си имаме всичко.

Прочетете още от Маргарита Петкова: