Вече отминаха повече от две десетилетия, откакто „Титаник“ на Джеймс Камерън потъна с гръм и трясък на големия екран, а един младеж с бебешко лице, зализана коса и поразяващо сини очи замръзна във водата до разбития кораб.
Винаги ще съществува въпросът дали все пак нямаше място и за него върху плаващата дъска, на която се спаси красивата му приятелка, но последвалият прогрес на кариерата на Леонардо ДиКаприо показва, че Джак Доусън в крайна сметка се е удавил за добро.
Надали ще намерите нормален хетеросексуален мъж, на когото ДиКаприо е станал фаворит непосредствено след „Титаник“. Причината не е в слабо или неуместно актьорско представяне, тъй като и в „Титаник“, както във всеки друг свой проект, Леонардо прави съвършено това, което сценарият изисква от него и играе ролята напълно компетентно и адекватно.
Причината е изцяло в захаросания външен вид и изтърканото псевдобунтовно поведение на героя му Джак Доусън, с когото ДиКаприо става неразривно обвързан вследствие на нечувания комерсиален успех на „Титаник“. Самият аз израснах с този образ на актьора в съзнанието си и дълго време не можех да го приема като сериозен, зрял изпълнител на главни роли.
Но за щастие, представата ми се разчупи в началото на текущото десетилетие. Все още помня как в две поредни вечери гледах у дома си „Генезис“ на Кристофър Нолан и „От другата страна“ на Мартин Скорсезе, след които никога не погледнах Леонардо ДиКаприо по същия начин, както преди. След това не само не избягвах филмите с негово участие, но дори побързах да наваксам с филмографията му.
А тя наистина не е нищо по-малко от изключително впечатляваща. Независимо дали го харесваме или не, ДиКаприо по всяка вероятност е най-голямата филмова звезда на своето поколение. Кариерата му включва съвместни проекти с почти всички легендарни живи и все още активни режисьори днес: Спилбърг, Нолан, Тарантино, Камерън, Истууд, Скот, Алън, Рейми, Иняриту и много други.
Ролите му варират от реални исторически личности като Джей Едгар Хувър и Хауърд Хюз до класически литературни персонажи като Ромео и Джей Гетсби, от находчиви екшън герои като Дани Арчър от „Кървав диамант“ и Доминик Коб от „Генезис“ до по-статични личности като семейния мъж Франк Уийлър от „Пътят на промените“. За ДиКаприо няма непристъпни артистични територии.
Той е лидерът на генерацията след тази на Том Круз, той е вечният претендент за наградата „Оскар“, той е постоянният водещ кандидат за главната роля в който и да е следващ голям проект на Холивуд. А всъщност паралелите между ДиКаприо и великия Круз са повече от един.
Първата популярна роля на Круз като тийнейджър е в „Рискован бизнес“ от 1983-та. Точно десет години по-късно, през 1993-та, също толкова младият ДиКаприо на свой ред изгрява в „Защо тъгува Гилбърт Грейп“. Ранният етап от кариерата на Круз достига своя триумфален завършек през 1986-та с „Топ Гън“, който го превръща в международна суперзвезда; по същия начин „Титаник“ изстрелва ДиКаприо в най-висшия ешелон на Холивуд 11 години по-късно, през 1997-ма.
Еднаквият ход на кариерите им се прекъсва именно след „Титаник“. Ако след „Топ Гън“ Круз се посвещава на това да бъде най-пословично отдаденият на професията си екшън герой в световното кино, то след „Титаник“ Леонардо поема трудната мисия да бъде приет насериозно от аудиторията въпреки изградения му сладникав образ като Джак Доусън. И Круз, и ДиКаприо постигат успешно целите си.
Ако Леонардо има някого, на когото да благодари за професионалния си възход и за успешното превъзмогване на захаросания си имидж, освен на самия себе си, това със сигурност е легендарният режисьор Мартин Скорсезе. През 2002 година той приема под мощното си крило ДиКаприо и му поверява главните роли във всичките си четири филма от миналото десетилетие.
Актьорът се отблагодарява на по-възрастния си покровител със страхотни представяния в „Бандите на Ню Йорк“, „Авиаторът“, „От другата страна“ и „Злокобен остров“. Благодарение именно на масовата популярност на ДиКаприо, въпросните филми се превръщат и в най-доходоносните в кариерата на Скорсезе.
И четирите ленти винаги си струват гледането, независимо колко пъти сте ги гледали вече, особено „От другата страна“, заслужено отличен с „Оскар“ за най-добър филм през 2007 година. Сътрудничеството между ДиКаприо и Скорсезе продължава и през настоящото десетилетие с „Вълкът от Уолстрийт“ от 2013-та, в който актьорът прави безспорно най-силната роля в кариерата си дотук.
В амплоато на Джордан Белфорт той загърбва изцяло всякакъв звезден имидж и отвращава, очарова, разсмива и разплаква с една и съща ефикасност. Действието на тричасовия филм на Скорсезе проследява главния герой през всички крайности, през които преминава, и го очертава като многопластова личност, за която всеки зрител поотделно може да си направи извод и оценка.
Това позволява и на ДиКаприо да разгърне до край актьорските си способности в ролята, макар и да не получава „Оскар“ за нея, а за едноизмерното си, гротескно представяне в „Завръщането“ на Алехандро Иняриту от 2015-та, с което Академията доказа окончателно, че в чести случаи дава златните си статуетки за цялостни заслуги на номинираните актьори в съответната година, а не за конкретните им роли.
Между колаборациите си със Скорсезе, ДиКаприо участва и в редица други успешни проекти, сред които безспорно изпъква „Генезис“ на Кристофър Нолан от 2010 година. Лентата печели над 800 милиона долара в приходи от целия свят и е номинирана за осем награди „Оскар“, от които печели четири. В главната роля Леонардо комбинира елементи от много от известните си представяния и създава паметен герой в лицето на крадеца на идеи и сънища Доминик Коб.
След броени дни очакваме завръщането на ДиКаприо на големия екран след четиригодишно отсъствие във филма на Куентин Тарантино, „Имало едно време... в Холивуд“. Като зрители, можем да се надяваме, че това прекъсване в кариерата му ще е било единичен случай и Леонардо ще се върне към редовната направа на поне един филм годишно. Америка има нужда от малкото си останали филмови звезди, а в наши дни малко хора са по-големи звезди от Леонардо ДиКаприо.
