Има нещо гнило в Рая! - Авторите

За първи път си позволявам да използвам заглавие на изложба директно за заглавие на текст. Но то е толкова добре синтезирано от авторката, Искра Благоева за инсталацията ѝ в галерия Plus 359 (Водната кула в софийския квартал „Лозенец“), че бързо се разгърна и обхвана както най-ниските и брутални нива на човешката жестокост, така и по-префинените актуални вълнения на обществото ни.

Взаимоотношенията между жертвата и насилника ме занимаваха още преди 15 години, когато създадах текстове и на тази тема, и които после обединих в първата си книга „Секс, любов и други глаголи“. Тогава все още нямаше Истанбулска конвенция, нямаше публична тревога за Стратегията за детето. Хората, които се осмеляваха да проговарят за преживяванията си, свързани с насилие, бяха толкова малко, че и ние, като журналисти, изпитвахме неудобство да ги разприказваме и да ги връщаме в преживяното. Независимо, че историите помагат на други да се справят със ситуации, които им изглеждат без изход.

Още от Авторите

Много беше трудно и като слушател. Защото дори да не си бил насилван физически, докато те говорят за етапите, през които са преминали, започваш да осъзнаваш, че това поведение мутира и еволюира. Сякаш никога не изчезва, а става по-префидно. Маскира се дори като загриженост, като любов, която не знае по какъв друг начин да се изрази, освен с правила, забележки, забрани и изрази като „правя го за твое добро“. Отнема свободата на другия – без значение дали е мъж, жена или дете, за да го предпази от изживявания, от които „агресорът“ се страхува.

Още тогава започнах да разбирам думите на разни духовни учители, че обратното на обичта не е омразата, а страхът. Пред погледа ми попадна една дискусия в някоя от групите, свързани със Стратегията за децата, в която започнаха да проговарят хора, които са насилвани като деца. Провокацията дойде от публикация на Александър Миланов. Позволявам си да цитирам само него, тъй като е публична личност и е посветил живота си да помага на онези, които преминават през онова, през което е преминал самият той. Разказва, че пред обществото майка му е била нормална, но той е бил системно пребиван. В онези години това е било „семейна работа“ и дълго време не е имало кой да го спаси.

Публикацията му отключи смелостта и други да споделят. От онова, което прочетох преди лягане, докато всички се вълнуваха от финала на "Игра на тронове", дълго не можах да заспя. Направи ми впечатление, че хората, които се осмелиха да споделят, са положили съзнателни усилия травматичното детство да не повлияе на живота им като големи, като партньори и родители. Но всички споделяха, че тези неща не се изчистват докрай.

Белегът от всяко насилие остава у теб и след време е необходима много силна осъзнатост и воля да не го превърнеш в агресия срещу собствените си деца и партньори. Впечатлих се от историята на една жена, която след много време, след терапии и великолепен акт на прошка, разбира, че агресията на баща ѝ към малкото му момиченце е била в резултат на това, че той е бил много уплашен от света навън и в паниката си е искал да я предпази.

Предпочитал е тя да се страхува от него у дома, отколкото големият лош свят навън да ѝ направи нещо, срещу което той ще е безсилен.

Говорим си за...

Дори и да не са били физически насилвани като деца, много голяма част от хората са израснали в нормални и здрави семейства, които от подобна загриженост, страх, чувство за безсилие пред опасностите във външния свят, са забранявали, ограничавали, манипулирали невинността на детството. А детето дори не знае за какво точно е виновно, но научава, че всичко, отвъд родителската забрана, е нещо грешно. Неясно какво, объркващо за неоформената му психика, но при всяко положение – грешно или срамно. Нещо, заради което дори като големи постоянно чувстваме някаква необяснима пулсираща в нас вина.

И през цялото време, докато четях, във вътрешната ми визия, изскачаха образи и детайли от изложбата „Има нещо гнило в Рая“, защото едно е да разсъждаваме от позицията на базовите постулати на етиката и морала.

Или както казва кураторката Владия Михайлова: Съвсем различно е, когато чуем и видим истории, които объркват собствените ни преценки. В изложбата ѝ не само ще видите, а ще почувствате жените едновременно в ролята на насилника и на жертвата. Без сантименталност или съжаление Искра Благоева превръща съвсем истински истории, публикувани в пресата в отправна точка за далеч по-сложни въпроси: как днес медиите и институциите (си) представят жената; къде е границата на това, което можем да изречем; кое се възприема за нормално и кое не; какъв е изборът, който човек може да направи; защо жертвите се превръщат в насилници и кога насилниците са реални жертви; както и къде в „спектакъла” на насилието се намираме самите ние. Това е една изложба, която използва скандалното и дори ужасното, за да се обърне към позабравената роля на изкуството да говори за човешкия избор, за етиката, за светците и за грешниците.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Може да си повтаряме до безкрай, че любовта е спасението. Но това понятие има много нива на изживяване и осъзнаване. И в един момент думите стават кухи и безсилни. Но слава Богу, изкуството умее да отключва вътрешните ни сетива, а те знаят много повече от ума ни. Не можем да ги излъжем с философстване на тема кое е добро, кое е зло. Нещата никога не са черно-бели. Те са многоцветни, имат много нюанси и се проявяват по най-неочаквани начини.

Този текст не е нито за, нито против Стратегията за детето. Разбирам и двете страни. Разбирам и недоверието в институциите, които би трябвало да я приложат. Знам колко е трудно за всеки един индивидуално да премине през процесите на осъзнаване първо у себе си. Добре е, че беше спряна на този етап, за да имаме време за по-честен към всички страни обществен дебат. Ето, започнаха и споделянията на истинските истории, които отключват сетивата и объркват ума, който обича да има контрол и да поставя граници.

Вкусно
Бърз ябълков щрудел

Ах, че вкусно!

Единственият съвет е да не подценявате изкуството, без значение на каква йога, на какви ритрийти и какви терапии ходите. Музиката, визуалните изкуства, балетът. Темите, които поставят авторите, които работят в областта на съвременното изкуство, обикновено съумяват да ни свържат с нюансите на собствената ни чувствителност. И в този смисъл могат да ни помогнат да бъдем по-осъзнати. Да усетим корените на плевелите в собствената си градина и да започнем да се учим да не ги торим, храним и поливаме.

Факт, има нещо гнило в рая (ни). И затова не е виновно нито правителството, нито обществената система, нито семейството – те само преповтарят модели, заложени в нас. Когато станат уродливи, това помага да ги видим по ясно – като в огледало. Но ако въобще ги виждаме, те са и у нас и това, което правим с най-голяма лекота, защото са ни присъщи, е да ги предаваме нататък. Да го осъзнаем, само по себе си е огромна стъпка напред.