Съществува ли любов в двадесет и първи век? Истинска любов. Такава, от която ти омекват коленете и погледа ти се премрежва и замъглява. Такава, от която ти е трудно да ходиш по улиците, без мислено да си до човека с когото си. Такава, от която не знаеш къде се намираш. Такава, за която четем в приказките и тайно се надяваме да я има. Съществува ли?

Задавам си този въпрос, тъй като съм ужасно влюбен в приятелката си. Толкова влюбен, че чак се плаша. И ние уж започнахме лека-полека – романтични вечери, излизания, разходки в парка, кино, театър. Бяхме се разбрали, че ще е само секс. Като повечето двойки на модерния ни машинизиран свят днес. Днешния млад човек рядко желае да се занимава с чувства. Играта е такава – следва дългото събличане и краткото обличане в пробната на влюбването. 

Ако една дреха не ти става, ако ти е прекалено тясна, или пък прекалено широка – ти я сменяш. Съвсем естествено е. От друга страна ми се струва, че хората на сегашната ера се заменят именно така – като ризи и тениски. Това ми звучи някак тъжно. Навява ми усещане за мимолетност. Но нима не е истина? Омръзва им да се носят един другиго и се захвърлят. Като стари, износени суитшърти. Извинете ме, ако звучи твърде грубо, но такова е мнението ми. 

В този смисъл аз съм открил любимата си дреха. Пасва ми идеално и по цвят, и по размер. Абсолютно ми е по мярка. Въпреки че съм поет и съм заобиколен от дами – обичам и избирам своето момиче. Ежедневно. Всяка сутрин и всяка вечер. Понякога се плаша от огромността на тая отговорност – някой да те обича. Ти да обичаш някого. И да трепериш над него като над есенен лист, който всеки миг ще падне от дървото и ще се слее с останалите есенни листа.  

Понякога чувството минава всякакви граници. После се запитвам наум – нужно ли изобщо да се поставят граници в любовта? Надали. Във своята същност тя е едно дълбоко пропадане и също така е едно високо издигане. Тя е завой след завой, да държиш ръката на ближния и да не я изпускаш, да правиш опити да не се отклоняваш от пътя, поне доколкото е възможно. Говоря в случай, че си взел категорично решение, че това е твоята половинка. В последна сметка две половини създават едно цяло. 

Всъщност не искам да давам дефиниции за любовта. Това би я затворило в рамка. Би я задушило. Любовта трябва да диша. Трябва да има свободата и силата да устоява. Дори и да идат порои. Любовта трябва да съществува. Ще ми се да съществува. Напук на реалността и всичко останало.

Прочетете още от Росен Карамфилов:

• Музиката осиротя, Честър! Ядосани сме ти, но ти прощаваме...
• „Ще живея така, както желая или изобщо няма да живея.“ - изгубихме Долорес О’Риърдън, изгубихме един космос
• "О ,неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? "