Сериозно. Няма идеални хора, следователно няма и идеални партньори. Щото партньорът е човек. И нищо човешко не му е чуждо. Понякога и нищо животинско не му е чуждо, дотолкова доколкото – произходът на видовете, нали, все някакъв атавизъм остава, срещу генетиката не можеш да вървиш. Но да оставим настрана Чарлз Р. Дарвин, както и всякакви други теории за нашия земен или извънземен произход, както и да го въртим и сучем, лично аз даже на кино или на книга съвсем идеален партньор не съм срещала. Говоря за константно идеален.
Иначе всички ние, под напора на внезапно избликнали или дълго премислени и проверявани чувства, сме ужасно склонни да идеализираме. Майка си, баба си, баща си, приятелчето от детската градина, гаджето от гимназията, голямата любов, ах, Голямата любов, дето на сто години идва по веднъж, пък всеки от нас всъщност я среща поне по няколко пъти в живота си, непоправими идеалисти сме всички. Идеализатори. Ние идеализираме, нас ни идеализират, ама толкова е хубаво, признайте си! И го казвам съвсем сериозно.
Любовта е сляпа, с това всички сме съгласни. Покрива очите ни с шеметния воал на идеализацията и любимият ни е най-прекрасният, най-умният, най-можещият и знаещият, най-обичащият ни, най и още най най. Един месец? Три? Една година? Сега опираме до теорията на Фредерик Бегбеде, че любовта траела три години, която всъщност е опровергавана многократно.
Няма срок. И няма как да има. Любовта. Идеализацията обаче има и още как!
Самият живот придърпва лекичко воала, може и грубо да го разкъса, индивидуално се получава всеки път, знаете. А пък най-простото е, че ние сами си го смъкваме. Много прост пример от личния ми опит. Разказвала съм тази фрапантна случка неведнъж. Запознават ме в млечната ми младост с наистина идеално момче – хубаво, възпитано, с афинитет към изкуството, на много добра служба, предполагаща кариерно израстване, със собствен апартамент (петстаен, в квартал „Изток“), води ме на всички нови постановки в театрите и в операта, приятно ми е с него, абсолютен кавалер, който не се възползва женската ми слабост, но подчертано заявява намерения – почтени и перспективни. И-де-ал-но, нали?
И една вечер, след оперна премиера, минаваме покрай катедралния храм и идеалният кавалер ме пита дали знам, че в него (в храма, де) има скрипта с икони. Явно е имал намерение да ме покани да я разгледаме следващия път. Аз съм тресната, мисля, че не съм чула добре, затова питам уточняващо „Какво има?“ „Скрипта!“ Ама много уверено го повтаря и е готов да ми обясни (на мен!) като какво е това. А такова животно няма, както се казваше в един стар виц, има крипта и всички ние знаем що е то. Е, оказва се, не всички, но още повече се оказва, че идеалът изчезна. Окончателно. Съжалявам, не съм преднамерена, всеки може да сгреши, просто воалът биде стъпкан връз паважа. Може би Господ ме е спасил от по-големите евентуални разочарования. Просто не бях опиянена от любов, слава богу, иначе при всички случаи можех да не чуя грешката в изказа и да кютам нещастна в петстайния апартамент, брррр…
Ама не бързайте да ме награчите колко съм претенциозна, не съм, опитвам се да обяснявам колко идеалите няма как да са вечни. Вредно е да си го мислим. Още по-вредно е да го очакваме. От когото и за каквото и да било.
Щото като се сложим ние самите на лабораторното стъкълце, не ми се мисли какви ужасии ще видим под микроскопа. Не може да мижим за собствените си несъвършенства. Защото ако идеализираме другия, не се ли запитваме колко в пъти повече идеализираме себе си.
Аз да си губя времето с тоя простак, аз да правя и невъзможното за тая простачка, аз планини преместих, а тая идиотка не го оцени, аз жертвах… (попълнете си сами саможертвите), а тоя пълен идиот не го оцени, ах, не сте си го помисляли, така ли? Я пак! Човешко е. Наше си е. И заслепението, и проглеждането. Ама трябва да се опариш седем-осем пъти, та да включиш втората сигнална система, Франкенщайни мои…
Скъпият не си пада особено по Мери Шели, и той като мен предпочита мъжа ѝ Пърси Биш, затова все намира начин да ми подхвърли: „Ти лека нощ ми каза мила, но лека ли ще е нощта…“, когато му казвам, че ако иска нека си ляга, аз ще си дочета ръкописа, щото сроковете… „Скъпа, аз ще си дочета книгата, докато ти привършиш“… Винаги ме изчаква и затова му прошепвам бегло: „Идеален си, Скъпи!“, а той промърморва скромно и самодоволно: „Идеалният мъж съм, все пак и в тази пиеса съм играл“… Е, всяко правило си има и изключения. Които го потвърждават.
Още от автора:
- Силната жена не отмъщава? Само гледай!
- „Абе аз с колко жени съм спал!“ Ама да не си спал, бе!
- Заедно сме, защото искаме да сме заедно
- Не оставяй ключа за сърцето си под изтривалката
- Не на оня се ядосвам, а на себе си, че съм го търпяла
- Как се променят мъжете!
- „Аз какво направих за теб, а ти…“ Колко грешна фраза!
- „Аз всеки ден изневерявам на всички жени в света с теб“
- Той ме научи да (се) обичам
- Тихата вода е най-дълбока. Аз си имам път, а ти продължавай да крещиш от брега
- Не вярвай на сълзите в мъжките очи…
