Александър Петров
Сега, след като вече те няма,
сякаш взе от сърцето ми къс.
Отне ми и волята някак,
отне ми любовния хъс…
Всякаква муза ми секна в последните дни. Да не ви казвам колко текста започнах – ни един от тях не можах да довърша. Тъжен съм. След две години щастие днес не знам накъде да поема в мислите си. Стана така, че сега аз, тоя дето само коментира и обсъжда хорските проблеми, имам нужда някой да ме разбере. Но вече няма кой…
Не искам да го пиша, защото всеки път, когато го прочитам, най-вероятно ще се разплаквам, но всички може би вече сте се досетили кое е единственото нещо, което може да съсипе един мъж, да го нарани и да му отнеме желанието за всичко.
За всичко, освен за това да си мисли какво е можел да направи по различен начин.
И да си спомня…
Спомням си първия път, когато я видях. Беше на един паркинг. Още в първата секунда знаех, че ще бъде моя. Беше много смешно, защото започнах да се пазаря с един, който я придружаваше. Той ми се ядоса, че съм зяпнал втренчено в нея. Казах му „Добре де, твойта ли е?“, а той „Не, на един приятел е“. „Е, какво я пазиш тогава, остави я да реши сама…“ Въпреки че тя беше прекрасна, си личеше, че не беше щастлива – изглеждаше уморена и изтормозена, а какъв потенциал извираше от нея! Дълго време я „увещавах“, когато най-накрая се събрахме и без да трябваше да ми го казва, в следващите години усетих, че по-добре не се е чувствала никога. Започна да излъчва лукс, да се движи със самочувствие, хората се обръщаха след нея, усмихваха ѝ се и още по-странното беше, че това не ме дразнеше. Чувствах се толкова сигурен в нас, че и аз им се усмихвах! Създадох ѝ комфорт, създадох ѝ дом, разговаряхме с часове… Направих така че да блести – и отвътре, и отвън!
До сега… когато всичко свърши. Дори не разбрах как. И въпреки всички специалисти, които посетих в последно време, до един уверяващи ме, че нямам вина за случилото се, че тя просто ме е предала и е нужно да продължа смело напред, аз съм сигурен, че все някъде по пътя е можело да постъпя по различен, по по-правилен начин.
***
Помня и последните ни секунди заедно. Когато я качиха на пътна помощ, човекът от скрапа ми услужи с кърпичка, за да попия сълзите си и ми каза:
– Разбирам те, приятелю, но разбери – скоростна кутия, съединител, нова кормилна рейка… и това е най-малкото. Толкова пари трябва да налееш в тази кола, за да се движи отново… При толкова непознати майстори ще ти се наложи да я оставиш – да бъркат в нея, да ровичкат, да пипат, да бутат… Повярвай ми, така е най-добре. Остави я да си отиде с достойнство.
***
Прибрах се вкъщи, а на вратата, по-зъл от всякога, ме посрещна Русият демон с думите:
– Защо не си пуснал миялната сутринта?
Изпращайте ми своите мнения, идеи и съвети на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
Още от автора:
- Защо ме наричаш така?!
- Във вените на приятелката ми тече перилен препарат
- Без вина виновен – иди докажи, че не си изневерил!
- За гаджетата, къртиците и… къртиците на гаджетата
- Заплатата си е моя, твоята – също… За последствията от черния петък
- Направи добро, изяж… шамар – за странните реакции на някои жени към мъжките жестове
- За свършването в живота на edna двойка
- Доказано лично от предната ми броня: жените са по-добрите шофьори
