И аз се плаша от страха си

05.03.2020 13:04

Няма да се правя на смелчак, който казва: „Мен няма да ме стигне“. Ето сега например, точно когато седнах да пиша в кафенето, в което ми е приятно да работя, гледам срещу мен един пич се разположил насред купчина от издухани носни къпрички. Кашля, носът му тече, а той трупа планина от салфетки с бацили върху масата, на която хората си държат кафетата, сандвичите и кроасаните. Преместих се.

Можех да се ядосам, да се възмутя, да му направя забележка, да изригна в разсъждения за хорската безотговорност. Но в случая избрах да не се разсейвам с реакции към външния свят, който и без моята намеса е доста разклатен. А да се обърна към себе си. Да се запитам: какво означава изборът ми мълчаливо да се преместя далеч?

Още от Авторите

Означава, че ме е страх да не се заразя, било то и с обикновения сезонен грип. Означава също, че в този момент не избирам да загубя време и енергия в това да оправям света и да раздавам справедливост, загрижена за всички хора, които ще изберат или не, да седнат до този човек. Той е съвсем видим, не се крие. Вместо това избрах да си свърша работата като избрах място, на което се почувствах по-сигурно. Масата около подсмърчащия и кашлюкащ човек се напълни с млади хора. Наблюдавам ги и си мисля, че ако се бях заяла с него, това, което щеше да се случи, е аз да ги заразя със страха си. Да изместя фокуса и вниманието им към нещо, което считам за заплаха.

А според законът за резонанса, привличането, струнната теория, квантовата теория на полетата – както и да наричате този квантов феномен, онова, към което не насочваш вниманието си, не те достига. Когато погледнах на ситуацията от тази гледна точка, всъщност ми хареса, че не постъпих като медия. А после се сетих, че докато вървях към кафенето и си мислех какво да напиша, отнякъде изникна онзи стих на Евтим Евтимов „И аз се плаша от страха си, обич.../Страха създаван от самите нас...“, и хоп, тутакси ме пресрещна актуалният страх, оформил хартиена скулптура от сезонни бацили.

Това ме развесели. И осъзнах, че се случиха две много хубави неща, когато избрах първо да навляза във вътрешното си пространство. Така признах и приех собствения си страх, уважих го. Той се успокои, без да има желание да крещи и да занимава със себе си целия околен свят.

И тъй като този страничен ефект успя да ме балансира много приятно, успях да изживея един от онези „аха!“ моменти, в които схващаш как функционира „физиката на реалността“. Сега ще дам всичко от себе си, за да го обясня разбираемо.

Макар да се забавлявам с някои снимки и мемета, свързани с изкупуването на стоки от магазините и презапасяването, не мога да не уважа и този избор. Той е свързан с един от най-базовите инстинкти – страха за оцеляване. Да, доста древен и някак първичен е. Но все пак ние продължаваме да живеем на „гладната планета“ - животът ни зависи от ежедневния прием на храна. Има някои много малки изключения на хора-адепти, които вече могат да минат без нея, но тях няма да ги срещнем на нито едно публично място. В нашия случай те не ни засягат.

Колкото и да е първичен този страх, колкото и компромиси да ни кара да правим – с работа, която не ни е на сърце; със стоене във взаимоотношения, които не ни носят радост; с миграция в среда, в която трябва да играем по чужди правила, в основата му има нещо, за което всички сме се съгласили, че е ценност. И това е „животът“ сам по себе си. Желанието да останем живи на първо място. И след това да се погрижим за сигурността на своите близки.

Физиологични нужди и сигурност – това са първите две фундаментални нива на пирамидата на Маслоу. Без тях човек не се чувства стъпил на достатъчно здрава основа, за да развие качествата, необходими за да развие усещането си за принадлежност – любов, семейство, отговорност към общността. В този ред на мисли, няма нищо изненадващо или пък лошо в спонтанната реакция на презапасяването. Ако то е помогнало на тези хора да се почувстват по-спокойни, паниката им ще премине.

Представете си везна. Страхът е наклонил едната везна, значи в другата паничка трябва да се сложи тежест. В случая презапасяването. И хоп, имаме баланс. Сега вече тези хора ще могат да взимат онези решения, които се взимат в „спокойни времена“. И ще стъпят на следващото стъпало – Увереност.

Което ми напомни една история, която баба ми беше разказвала. Младо, бедничко момиче отива на среща със своя годеник. Месеци наред си е шила нова шапка и най-сетне идва денят, в който може да отиде на среща пременена. Годеникът ѝ казва: „Толкова си хубава днес, така сияеш“. Отговорила, че това сигурно е заради новата ѝ шапка. Той се озадачил: „?!?... ти си със старата шапка“. Девойката по навик си сложила старата шапка, но била толкова убедена, че е с новата, че набързо се сдобила с увереност. Цялата сияела.

В нашия свят, за да се самоубедиш, че си направил нещо добро и полезно, все още е важно да извършиш действие, което да го утвърди. Шапката всъщност се е оказала излишна, както и презапасяването може да се окаже излишно, но ако без това човек ще е неуверен и неспокоен, нека го направи. За да миряса.

Има много неща, които могат да изглеждат глупави или неуместни, ако някой ги погледне отстрани, но на нас ни трябват – просто за баланс. Такъв ни е света, на противовесни сили. А ние не спираме да танцуваме, за да го запазим. Разбира се, на еволюционното ниво, на което всеки от нас е. Един танцува валс, друг танго, трети само се клати на два крака. Който както си може.

В този ред на мисли, дори и плащещият вирус, превзел световната сцена в момента, може да ни преподреди приоритетите. Тези, които са под карантина или са намерили начин да останат у дома, за да се пазят, може би ще намерят време да си починат, да почетат, да мързелуват, да олекотят храненето или да се вдъхновят за нови кулинарни подвизи, да обърнат внимание на себе си и на децата. Това само по себе си би довело до баланс в личния им свят. А това, в крайна сметка, е добро.

Прочетете още от Михаела Петрова: