Всяка година наградите „Оскар“ се превръщат в обект на полемики и дискусии относно това, кой е заслужил статуетката и на база на какви критерии се раздават призовете на американската филмова Академия.
Настоящата 2020-та не прави изключение, но фактът, че си играя с леко клиширана препратка към Маркес в заглавието на статията ми показва точно колко предсказуеми са наградите тази година и колко се радвам, че този сезон от годишния филмов календар приключва.
По начало раздаването на отличия за кино е много, много труден и субективен процес. Да, определени представяния зад и пред камерите всяка една година изпъкват над останалите, но е почти невъзможно човек да определи най-заслужилите такива между тях, след като номинациите за съответните награди се обявят. С какво сценарият на Куентин Тарантино за „Имало едно време... в Холивуд“ – при все характерното режещо остроумие на своя автор и интересния предмет на сюжета си – е по-добър от този на Райън Джонсън за гениалната детективска мистерия „Вади ножовете“?
И двата филма са написани страхотно, и двата имат своите характерни качества, но са напълно различни като естество и художествени цели.
Как тогава човек може да каже категорично, че единият е по-добър, по-заслужил „Оскар“ от другия? Как може да се каже, че изпълнението на Рене Зелуегър в „Джуди“, акомпанирано с музикални изпълнения, страхотен грим и променен акцент в говора на актрисата, превъзхожда дълбоко хуманното, емоционално, естествено, смазващо превъплъщение на Скарлет Йохансон в „Брачна история“, когато и двете очевидно заслужават купища статуетки по съвсем различни причини?
Въпросите са реторични, отговорът е ясен: няма как.
Наградите в киното не са като тези в спорта, не се базират на индикатори и статистики като отбелязани голове или точки.
Единствената причина да съществуват е, за да може големите личности в седмото изкуство да се поздравяват помежду си в началото на всяка календарна година и за да се провокира интереса на хората с някаква своеобразна надпревара.
Това пък ни отвежда до следващия реторичен въпрос: след като създаването на интрига така или иначе е единствената причина за съществуването на тези призове, защо тогава тази година интригата отсъства тотално?! От наградите „Златен глобус“ насам отличията във всяка една категория се раздават на едни и същи хора без никаква промяна до степен на пълно, убийствено доскучаване.
А положението далеч не е като да липсват много кандидати с обосновани претенции за награди в различните категории. Тазгодишният сезон на наградите, при все своята предсказуемост, ни представи редица неоспоримо превъзходни филми.
„1917“, „Ирландецът“, „Брачна история“, „Имало едно време... в Холивуд“, „Рокетмен“, „Вади ножовете“ и още много други качествени заглавия си струва да бъдат изгледани – от първото до последното.
Но всички ленти останаха пренебрегнати за сметка на „1917“ на всяка една от многото церемонии през последните два месеца, всички мъжки актьорски представяния в главна и в поддържаща роля бяха оставени и забравени в прахта за сметка съответно на изпълненията на Хоакин Финикс и Брад Пит в „Жокера“ и „Имало едно време... в Холивуд“.
Не мога да не се върна на спортния паралел – ако Финикс и Пит бяха футболисти и бяха вкарали най-много голове измежду колегите си през 2019-та, то да, наградата „Златна обувка“ щеше да им е вързана в кърпа. Но когато критериите за раздаване на тези индивидуални призове са толкова свободни за интерпретация и субективни, а самите награди са толкова много, кому са нужни безкрайните повторения?
Никой на планетата Земя, дори самият Джо Пеши, не може да ме убеди в това, че Джо Пеши не заслужава златни статуетки за изключителната си поддържаща роля в „Ирландецът“ поне толкова, колкото Брад Пит заслужава за амплоато си в „Имало едно време... в Холивуд“.
Това не е критика или отрицание на Пит – неговите умения също са отвъд всякакви съмнения, а речите му на церемониите през последните месеци са сред малкото истински забавни моменти от всяко едно от тези събития.
Същото важи за категорията за главна мъжка роля, където Антонио Бандерас, Тарън Еджертън, Робърт Де Ниро, Леонардо ДиКаприо и Крисчън Бейл – да, всеки един от тях – заслужава „Оскар“ не по-малко от стопроцентовия сигурен победител Хоакин Финикс. Всяко от техните представяния е комплексно и предизвикателно по свой начин, всяко обслужва съвършено съответния филм, в който е, всеки един от актьорите на свой ред е уважавано, доказано име в професията си.
Но вместо да се окаже чест на икона като Де Ниро, или на дълго подценяван маестро като Бандерас, или на изгряваща суперзвезда като Еджертън, на всяка една церемония всички те седят на столовете си и слушат с престорено заинтригувани изражения поредното отегчително слово на Финикс за произволна кауза от политическото ляво пространство. А награди за тях биха били не само заслужени, но биха създали и крещящо необходима интрига в надпреварата за „Оскар“-ите.
От години рейтингите на бляскавата церемония падат главоломно. Обвинявани бяха водещите, продължителността на живото предаване и какво ли още не. Истината е очевадна: липсата на интрига е тази, която тласка зрителите назад.
Ако „Оскар“-ите бяха филм, нямаше да спечели нито една награда, нито пък да се радва на широка популярност или комерсиален успех.
На свой ред аз самият, повече от 820 думи след началото на този текст, смятам да привърша дотук, преди да съм изгубил уважаемия читател. Ако наградите „Оскар“ са ви по-интересни, отколкото са на мен, се радвам за вас и ви поздравявам; аз лично съм щастлив от факта, че този по всяка вероятност ще е последният ми текст, посветен на тях тази година, и от следващата седмица ще се върна към писането за актуални филми от киносалоните, които хората всъщност гледат с интерес.
