Цяла нощ не можах да спя, хора! Познайте защо. Последният епизод на „Чернобил’’ ме хвърли в такъв размисъл, че стоях вцепенен и гледах към тавана до шест сутринта! Какъв беше този сериал, какво беше това чудо?! Всякакви неща съм гледал по всякакви телевизии, ама такова – не! Това е шедьовър. Тук с подробности е разказана една от най-големите трагедии, сполитали някога човечеството. Една авария, променила безброй животи. Една човешка грешка, донесла след себе си твърде тежки последствия.
Когато трябва да пресъздадеш такава голяма тема на езика на киното, следва да си много внимателен. Когато обрисуваш ужаса в кадри – те, макар и показващи кошмара – трябва да съдържат нещо красиво. Сцените в болницата, например. Кадрите с пострадалите и обгорените им лица и тела. Виковете от болка на страдащите... И обратно – като контрапункт – любовта между командира на пожарната в Чернобилската атомна електроцентрала Василий Игнатенко и жена му Людмила.
Виждаш една бъдеща майка, която носи в утробата си плода на своята обич, ала е неспособна да стои далеч от мъжа на живота си, без значение от състоянието му. Това е тоталното олицетворение на безсмъртната, всепоглъщаща любов, която не се интересува дали ще се зарази, ако докосне дори с пръст своя любим. Непобедимата любов, която не би могла да бъде покосена от никоя радиация.
Стоях, гледах и мигах на парцали през повечето време. Немалка част от информацията, която бе поднесена в сериала, я бях дочул от родителите си. Много бегло, бих казал, че с известна плахост ми е било разказвано. Хората, които са го преживели, не желаят да говорят за това. Абсолютно ги разбирам. За нас, човеците, обитаващи настоящето през 2019-та, това е просто сериал. На двадесет и шести април 1986-та такава е била действителността. Гибел и разруха. Страдало е всичко живо... Умирали са деца, по дяволите! Деца!
И не само... Каква ли стойност е имал животът тогава? Той – животът, даден ни от Бога. Щом една грешка може да видоизмени човешкия, животинския и дори растителния свят до такава степен. Колко сме уязвими ние? Колко беззащитни сме като ембриони след бедствието? Всичко наоколо става друго. Нищо не ни носи усещането за безопасност, така необходимо на всеки индивид.
Единственият изход в такъв случай остава евакуацията. Хората са принудени да напуснат домовете си, да изоставят родното си място, за да се спасят. Има няколко такива сцени, които ме оставиха в ступор. Не ми се ще да давам излишни спойлери или пък да бъда прекалено подробен. Това трябва да се изгледа. Иначе няма как да го почувствате с клетките си.
„Чернобил” задава редица въпроси. Дава ни отговор обаче само на някои от тях. Оставя ни да мислим. Поставя ни в епицентъра на ситуацията. И най вече – прави ни съпричастни. В самата си същност той е противопоставяне между доброто и злото, между властта и свободната воля, между перспективата да си угоден и възможността да си честен. Помня добре думите на главния персонаж Валери Легасов в самия край. Те бяха:
„Толкова усърдно търсим истината, че забравяме колко много хора не искат да я узнаем. Но тя е някъде там, дори и да не я виждаме, дори и да не искаме да я видим. Истината не се влияе от нуждите и желанията ни. Не се влияе от правителствата ни, от идеологиите, от религиите ни. Тя ще стои в очакване до вечността. От Чернобил получих този дар. Преди се боях от цената на истината, сега само се питам: КАКВА Е ЦЕНАТА НА ЛЪЖАТА?”
Стоп.
Още по темата:
- Заради тях сме живи: Тримата смели мъже от Чернобил, които се жертваха за Европа
- Чернобилските "бабушки" - жените, които отказаха да напуснат радиоактивната зона
- Защо стотици хиляди жени избраха да направят аборт заради Чернобил
