Ура! Дойде любимият ни Хелоуин! Време е да се гримираме страшно и да си сложим маските! Сякаш не ги носим и през останалото време от живота си. Забелязвам, че тоя ден е като някакъв вирус, особено сред по-младите хора, а честно казано не разбирам защо.
За християнските празници не съм долавял чак такова вълнение. В нашия блок децата днес ще обикалят по къщите и ще им даваме бонбони, за да не ни сторят пакост! Добре де, децата са си деца, нека се радват. Техните съзнания са чисти като сълзи. Те искат да им е весело и съвсем не са виновни. Вина имат родителите им, които така ги възпитават – че Хелоуин е фактор, а Гергьовден – даденост. Дано сте разбрали какво имам предвид.
Чудно ми е просто, защо е целият тоя култ към обичай, който не е наш. И веднага се сещам за тая стара приказка – щом е американско, значи е хубаво. Дай на българина чужди празници, чужди ритуали, чужди поводи за радост и той ще се радва. Кукерите не са ни интересни, за разлика от тиквените фенери!
Хайде, нека не звуча като краен песимист, какъвто съм, и все пак – нека всеки си празнува каквото му е на сърце. На мен ми се ще да изляза за малко от този контекст и да ви поговоря за друго. Онзи ден гледах филма „Жокера“. Брилянтно изиграния от Хоакин Финикс персонаж надали има нужда от коментар, той просто е влязъл в кожата му, дълбоко навътре, под последния пласт на драматизма, където всъщност трябва да бъде. Мисълта ми е, че там метафората е същата – тъжният клоун, който се превръща в зъл герой, защото никой не го разбира. Защото е отхвърлен от всички и унижаван. Никога няма да забравя смеха му, напоен с трагизъм, който отекваше в различните сцени. Смехът на онзи, на когото никак не му е смешно.
Такова ми е отношението към Хелоуин – хем странно, хем учудено, хем малко тъжно. Сигурно съм консервативен. Сигурно грешката е в моя телевизор. Може и да не е. Ще ви кажа само едно за финал и така ще завърша: вместо да търсим поводи да си слагаме маски, най-добре е да намерим повод да ги свалим. И не да се гримираме страховито, за да прогоним страха, а да се изправим лице в лице с него. Да му се противопоставим. Да бъдем истински. Такива каквито сме дошли на тази планета. Такива каквито някога ще си идем.
Извинете ме, ако текстът стана твърде нравоучителен и сериозен. Не ви карам да мислите като мен. Обратно – мислете каквото искате. Знаете колко ви обичам. До скоро!
Още от автора:
- Българката - най-прекрасната жена на света, която не ценим достатъчно
- Нека не бъдем изгубени в превода
- Писмо до всяка edna жена
- Жената, която управлява света, и всички нейни сезони
- Смартфонът – естествено продължение на ръката
