Хайде, вика, да избягаме! Просто си вървим по едни малки централни улички, където не се разминаваме като на манифестация с народонаселението, защото то не знае нито откъде почват, нито накъде водят, настрана, че липсват лъскави витрини. Те са си нашите улички. С тесните тротоари, поизядената настилка, разкривените бордюри. Хем си в центъра, хем ти е уютно. Можем да се държим за ръце и да се прегръщаме. Никой няма да ни види. И никой няма да ни завиди.
Не сме анонимни, просто не обичаме навалицата, имаме я достатъчно в отделните си битиета. В общото – не я щем. Добре си ни е заедно, като в орехова ядка. Ми да избягаме, викам, не питам къде, защото това да се определят дестинациите, си е мъжка работа, пък ако не оставиш един мъж мъжката работа да си върши, за какво му е жена до него. Мъжът трябва пред жена да се доказва, а не тя да му определя наклона и да му поставя организацията. Старомодно ви ли звучи? Хич не е.
В този свят на преобладаващи мъжки момичета, дето се бият в гърдите как с всичко се справят сами, на мен не ми е комфортно. Не че не се справям сама – перфектно си се правям, за всичко мога и намирам решение и възможност, умът ми е на мястото си и щрака на всякаква предавка, ако нещо не зная, знам къде да намеря необходимата информация, забивам пирони без да си пречукам пръстите, отпушвам канали с развиване на сифона, мога да уплътня тръба с калчища, та да спра някой теч, гумичките за чешмата са факирска работа, бушони мога да сменям със затворени очи, точно както мога да разглобя и сглобя калашник за 15 секунди. (Това последното е заучено положение още от времето, когато ходехме на военно обучение, а аз съм паметлива.)
Е, доменна пещ не мога ни да пусна в действие, ни да спра, ама с изгорял реотан на фурната вкъщи се справям. Обаче тези работи, ако и да съм ги усвоила, са си мъжки. И не са моя работа, освен ако ми се наложи. Нали разбирате тънката разлика, която е широка колкото гранична бразда. И също като граничната бразда не е редно да се преминава. Ако не е крайно наложително.
И тогава пак не се окряква пространството с биене в гърдите "леле каква съм силна и независима". Щом те влече – крякай си, мен специално не ме влече. Не съм алфа-мъжкар, алфа-жена съм. И уважавам мъжа до себе си. Доверявам му се. Иначе за какво да съм с него – да му слушам мрънканията и да му събирам чорапите по пода? Да, бе!
Като иска да избягаме някъде, аз го следвам. И очаровано се качвам с него в някакъв влак, слизам още по-очаровано на някаква гара, пия бира в някакво кръчме и ям кебапче на клечка, прегръщам букета от полски цветя, сякаш е аранжиран от градинаря на английската кралица, а на връщане в прашния пътнически влак, в купето с липсващо осветление, промърморвам сякаш току-що съм се сетила „Нали преди да се приберем, ще минем покрай нас да ми смениш крушката в хола, че е изгоряла…“ Не се бяга от светлината, я!
Още от Маргарита Петкова:
- Имало едно време... мъже
- Ще ми вземеш мъжа, ама другия път!
- "Докато смъртта ни раздели"
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
