Димитър Подвързачов е автор на стихотворението, само че при него е „да му отпуснем края“. Безспорно човек има нужда от отпускане, понякога и в несъвсем благоприличния смисъл. Има разлика между благоприличие и приличие. Малка, но я има. Няма да навлизам във дълбоките филилогически води, прост магистър съм в тази специалност, просто мога да редя думичките по законите на езика ни. Да ги подреждам и да следя за точността на изреченията. Дума дупка не прави, знайно е, но дума може и да убива. Физически. Смъртните присъди все пак с думички се произнасят. Морално – хеле пък как! И то не този, към когото са отправени, а този, който ги употребява, за да протръби или смънка неверни неща. Лъжи, тоест. Или полулъжи, все тая.
Думите винаги се изричат с цел. Да се харесаш или да очерниш. Да очерниш, за да се харесаш. Да се понравиш някому, да го спечелиш на своя страна, та чрез него още по да се понравиш на трети, който за теб е на първо място. Много сложна комбинация, но неморалният човек от това живее. И все едно дали става въпрос за политика, за служебни или за лични взаимоотношения.
Знайно е, дето човек се учи две години да говори и после цял живот се учи да мълчи.
„Мерете си думите“ е фраза, която непрекъснато ни напомня, че първо трябва да се мисли, чак после да изговориш мисълта си. Но при липсата на мисъл… потичат едни словесни потоци, дето нямат спиране, нямат обозримост и ако поне затова имаш акъл, се връщат при теб и те давят, понякога много страшно. Словоблудството край няма, но всеки хулител накрая си намира майстора – вселената винаги изравнява резултата. Ние много често несъобразително изпускаме думи, които нараняват събеседника. Хвалим децата си пред жена, за която знаем, че има проблеми с репрудуктивността, хулим човешки недъзи пред хора в неравностойно положение, изобщо все някой ни дърпа езика и после се усещаме, че сме сгафили. Казана дума, хвърлен камък, нали? Не можеш я върна обратно. Това са неволните случаи. А волните – там е друга бира, вкисната и изфирясала. В тази тема всеки е попадал и ще попада.
Злоба, завист, да оплюем, да накажем, да подиграем, царе и царици в тази област дал господ. Никой не се е разминал със сплетни и клюки, както върви лафът – Христос да тръгне по водата, ще се намерят хора да го посочат с пръст, че не може да плува. И обикновено нарочвателите забравят, че когато сочиш назидотелно с показалец, останалите три пръста сочат към теб самият. С кой акъл, например, ще тръгнеш да хленчиш пред майката на въжделения от теб мъж (о, всяка една от нас си е имала поне по един въжделен, слава богу!), колко невъзможен е животът ти в настоящето ти семейство, защото живееш със свекърва си? Не се смейте много! Че нали драпаш със зъби и нокти да се докопаш до ролята на снаха именно при тази майка, бе, не че да си глупав е лесно, ама чак толкоз…
Език мой, враг мой, често се случва да изтървем нещо далеч не на място, водени от сляпото желание да стане на нашата. Често се случва, когато това между ушите не работи. За глупавите – какво да ги мисля, те няма да разберат, не толкова глупавите обаче, може и да съжаляват. Въпреки че обикновено ще си намерят друг виновен. Обикновено някого, който просто им е трън в очите, защото е по-успял от тях, независимо в какво. Смешни хорица, за ожалване. Ама божии създания, дето не знаят къде може да му излезе краят. А той е винаги на върха на езика. Прехапи го, бе госпойце (госпожо, драги ми господине), докато е време! По-раздвоен няма как да стане.
