Генератори на радост

В градинката, в която водех моето дете като бебе, имаше едно семейство, чиито близнаци бяха разделини от нещо, което е прието да се нарича „нерадостна съдба“. Момченцето, излязло от утробата първо, беше здраво дете. С момиченцето нещо се случило в процеса на раждане и останало със забавено развитие. Колкото повече растяха децата, толкова повече се открояваха разликите. Бащата я наричаше „моята принцеса“, а тя се смееше, макар никога да не успя да проговори членоразделно.

Колкото повече порастваше момиченцето, и колкото повече можеше да изразява само емоции без много движения, толкова повече грееше, когато се появехме в градинката. С такава неподправеност се радваше и на малките, и на големите, че успя да ни превъзпита от препасаната си с колани количка.

Групичката ни беше от десетина майки. В началото преминахме през цялата гама от човешки емоции, която съпътства нас, родителите на деца без увреждания. Изпитвахме и съжаление, кръстехме се с благодарност, че децата ни са здрави, стараехме се да сме деликатни, когато говорим с родителите на малката принцеса. Те бяха и със сигурност продължават да са, много готини хора. Не обвиняваха съдбата, лекарите или когото и да било. Живееха с децата си, такива, каквито са. Обичаха ги. Грижеха се. Говорехме си за всички обичайни неща, за които си говорят родителите в градинките.

А малката принцеса, колкото повече растеше, толкова повече се радваше. Веднъж баща й ми каза: „Тя е най-голямото щастие в живота ми. Всяка секунда ме кара да се усмихвам. Когато си мръдне пръстчето, когато ме погледне, когато се усмихне, когато си изяде лъжичката с храна без да я изплюе, се изпълвам с щастие, което не съм подозирал, че нося у себе си“.

Случвало ми се е да отида тъжна и ядосана в градинката от някакви мои вътрешни драми, а тя да ни види със сина ми отдалеч и да нададе вик на радост, да замаха с ръчички от вълнение. Сещах се тогава, че се ядосвам за някакви пълни глупости. Усмихвах се и аз. Подсещаше ме, че животът е чудо, че всеки миг може да е радост. С годините, първоначалното ни чувство за съжаление се разми в нейната пълна отдаденост на това да бъде щастлива от срещите с хора. Не остана дълго в този свят. Но когато си спомням за нея, не мога да не се усмихна.

Не познанам отблизо много други такива деца. Обществото ни се е погрижило да ги скрие от погледа на нас, „нормалните“. Вероятно не нарочно, а защото сме свикнали да живеем с най-невероятния парадокс – страхът да си различен в свят, построен върху фундамента на различието.

Още от Авторите

Първата ми близка среща с човек със синдром на Даун беше във Виена. Семейството на най-близката приятелка на майка ми беше емигрирало в Австрия още в зората на 60-те след огромни перипетии. Причината да предприемат огромния риск да станат невъзвръщенци, отнел две години, за да се събере цялото семейство, е била, че им се ражда бебе с тази диагноза. Но за тях най-важното нещо било детето им да живее в добра среда за хора с това вродено заболяване. Запознах се с Джини, когато тя е била близо 45 годишна, но си изглеждаше като дете. Много бях слушала за нея през годините и се притеснявах от тази среща. Как ще я приема? Как ще ме приеме? Как ще си общувам? Нас никой не ни учи, не ни подготвя за това.

Джини, която вече не е сред жителите на планетата Земя, беше човек, момиче, жена, дете, в което се влюбваш. Тя те хващаше за ръка и започваше да те въвежда в нейния свят. Независимо дали те кара да я слушаш как дрънка на китара и сама си пляска като се превива от смях, независимо дали отваря хладилника, показва ти кофичка с ванилово кремче, казва: „Джини, едно“, а после се шегува със себе си като се пляска леко по ръката, за да не взима повече от едно кремче след ядене. Джини плачеше за момчето, мъжа, детето, в което беше влюбена, а после се смееше и се радваше, че „Джини обича“. Тя беше един вулкан от емоции, но не ме оставяше без усмивка.

Джини живееше в дом за хора като нея. Водеха ги и на работа. Всеки според умение, което има. Тя беше сръчна в ръцете и завиваше химикалки. Плащаха им. По сметка, от която родителите получаваха месечно извлечение, независимо, че парите бяха и застраховка, че ще бъдат гледани при същите добри условия, ако с родителите междувременно се случи нещо безвъзвратно. Социална система, която не само помага на семейството да работи, да се грижи пълноценно за другите си деца и нужди, но и да защити докрай човешките права на живот в добри условия за хората, които не могат да останат без грижа.

У дома я взимаха през уикенда. През седмицата ми липсваше нейната спонтанна, чиста радост. Нещо, което много рядко съпреживяваш така интензивно сред „нормални хора“.

След пъвата си среща с Джини, започнах да ги виждам навсякъде. В супермаркета с родителите си, в сладкарници, на концерти. Забелязах, че ако се загледаш в тях, веднага се усмихват. Няма как и ти да не го направиш. Толкова чисто го правят, че е заразно да бъдеш покрай толкова бистър поток, генератор на радост.

Мислех си за всичко това, докато гледах как се развяват черните знамена пред Министерски съвет – колко еднопланово сме възпитани да приемаме, че да имаш дете с увреждане е „нерадостна съдба“. Със сигурност в нашата държава това е така. А може да бъде различно.

Говорим си за...

Преди години, един мой йога мастер ми разказваше история от „Аштавакра Гита“. Стана дума, че учителят Аштавакра, бил с „осем пъти крив“. „Не са ли учителите винаги някакви много здрави и балансирани хора?“ – бях го попитала тогава единствено заради ширещото се убеждение, че ако от нещо боледуваш, с нещо си съгрешил, някъде си прецакал баланса си или пък имаш „тежка карма“. Не че аз мисля така, но много се зарадвах, че и йога мастерът ми се разсмя: „Някои, които са много могъщи като енергетика, не могат да влязат в тази структура на тялото. Понякога идват само за малко и често в тяло, което се изкривява от тази силна енергия, както свещта ще разтопи пластмасата, ще запали дървото... Но идват, за да заземят любов, радост, светлина“.

Сетих се за всичко това, докато гледах черните знамена за България пред Министерски съвет. Видях сила в погледа на някои от децата там. Видях радост в прегръдките между братче и сестриче, в усмивките им към непознати, във веселата игра с домашен любимец. Мисля си, че всичко може да бъде различно, ако започнем да ги приемаме като генератори на чиста радост и любов. Моите срещи с някои от тях, са разкрили точно тази тяхна страна.