Един от малкото успехи на тазгодишните номинации за „Оскар“ са постиженията на жените сред отличените за блестящата им работа пред и зад камерата. Въпреки рекордно ниските нива на информираност относно номинираните филми, които в по-голямата си част не получиха възможност дори за фестивално разпространение заради пандемията от коронавирус, заслугите на хората зад тях са безспорни.
Например за първи път в историята на наградите на американската Академия двама от номинираните в категорията за най-добър режисьор са жени. Едната от тези две дами е Емералд Фенел, създателката на филма „Момиче с потенциал“, едно от малкото заглавия, номинирани за „Оскар“ тази година, което поне може да се види в артхаус кината в София.
Филмът, на който Фенел е не само режисьор, но и сценарист, е блестящ в почти всяко отношение. Сюжетът засяга болезнени социални проблеми, свързани основно със стереотипното възприятие на жени в различните сфери на обществото, и поднася посланията си посредством ясно поднесен и логически издържан сюжет. Тонът на повествованието е уцелен толкова съвършено от Финел, че лентата в определени моменти е просто съкрушителна, почти трудна за гледане.
На визуално ниво режисурата ѝ също е на високо ниво, с перфектно кадриране и игри със светлината с отлично замислено и все пак лесно достъпно символно значение. В центъра на повечето ѝ кадри е изпълнителката на главната роля, Кери Мълиган, която на свой ред е сред номинираните за „Оскар“ в съответната категория, и то напълно заслужено.
Британската актриса въплъщава широка палитра от емоции с идеално контролирано представяне, без нито един шумен изблик или грандиозен монолог. Болката, решимостта, колебанията и кратките моменти на едва осъзнато щастие са предадени през очите ѝ с потресаваща красноречивост. Измежду обграждащите я поддържащи изпълнители изпъква най-вече ветерана Алфред Молина, чието изключително емоционално представяне е антипод на сдържаността на главната актриса.
„Момиче с потенциал“ е именно типът заглавие, който американската Академия обича да награждава, тъй като е зареден с релевантни, актуални социални теми, които са представени в рамките на емоционално ангажиращ сюжет във филм с безспорни художествени качества, а не са изложени тромаво, сякаш изтърсени и натрапени в очите на зрителя. Накратко казано, лентата на Емералд Финел е филм със силно послание, а не силно послание, около което е направен форсиран филм.
В това отношение филмът има своя антипод в друго заглавие, което привлече немалко критическо внимание в последно време – I Care A Lot, продукция на Netflix, която няма официално преведено заглавие на български език, тъй като не е предназначена за разпространение извън пословично алчната стрийминг платформа.
Изпълнителката на главната роля в I Care A Lot, Розамунд Пайк, спечели „Златен глобус“ за главна женска роля в комедия или мюзикъл, побеждавайки в категорията Мария Бакалова и нейното представяне в „Борат 2“. Парадоксално, след това британската актриса дори не бе сред номинираните дами за „Оскар“, а I Care A Lot последва съдбата ѝ, оставайки без нито една номинация.
Ако търсите директен отговор на въпроса дали Пайк е заслужавала да победи Мария Бакалова със своето превъплъщение, то отговорът е „да“. Актрисата изгражда непоносимо дразнещ образ в I Care A Lot без нито една изкупителна черта, гмурва се в личността на амбициозна, екстремна капиталистка и измамница без никакви резерви и свършва работата си безупречно.
Екранният ѝ партньор в редица сцени, Питър Динклидж, когото не сме виждали често по екраните си след края на сериала „Игра на тронове“, където изигра Тирион Ланистър и спечели редица награди „Еми“ и „Златен глобус“, също е на високо ниво. Поставянето му в нетрадиционно амплоа е дързък ход и се увенчава с успех благодарение на безпогрешните актьорски инстинкти на Динклидж.
Встрани от тези първокласни, изолирани актьорски представяния, филмът е непоправима бъркотия от неясно изразени, понякога противоречащи си послания в рамките на филм, който в нито един момент не успява да реши какво иска да бъде.
Лентата се определя в Netflix като „черна комедия“, но тонът на повествованието е безкрайно далеч от този в черни комедии като тези на трупата „Монти Пайтън“ или пък на буквално убийствената социална сатира „Американски психар“ от 2000 година. Напротив, I Care A Lot очевидно се взима насериозно и именно заради този контекст сюжетът му издиша логически, а посланията му страдат ужасно.
Сред тях са редица традиционни феминистки теми, които си противоречат с демонизирането на хомосексуалните жени, каквато е главната героиня, която очевидно черпи вдъхновение за измамите и злините си от факта, че няма нужда от мъже дори на сексуално ниво. Встрани от това остават колосални дупки в закономерността на действието и на физическите способности на персонажите, каквито човек трудно може да намери дори в американски екшън от миналия век.
В обобщение, I Care A Lot до голяма степен представлява два изгубени часа от времето ви, освен ако не търсите нови доказателства за качествата на Розамунд Пайк или Питър Динклидж, които неколкократно са демонстрирали талантите си в далеч по-качествени продукции. Далеч по-добро решение би било да изгледате вместо това „Момиче с потенциал“ – дали на кино, дали у дома – и сами да установите защо едното заглавие има пет номинации за „Оскар“, а другото – нула.
Прочетете още от Георги Петров:
- Мъдростта на една легенда на 85: За сър Майкъл Кейн и неговата автобиография
- За обичта на един баща към покойната му дъщеря...
- Edna истинска звезда на 38: Емили Блънт, най-талантливата актриса на своето поколение
- Мария Бакалова и наградите „Златен глобус“ – повод за гордост ли е номинацията на българката?
- Изгревът на Педро Паскал – най-популярният латино актьор в света в момента
