Светът изтрещява с всеки изминал ден и няма нищо странно в това, че нормалните също считат за луди. Оцеляваме от криза в криза с надеждата, че утре всичко ще бъде по-хубаво, защото по някакъв необясним начин усещаме, че ни е дадено да бъдем щастливи. Догонваме щастието по път, който криволичи през живота, докато съдбата не спира да ни сюрпризира с нещо.
Наскоро случайно ми попадна публикация, която ми напомни, че през 2011 година експерти на Световната здравна организация са причислили любовта към психичните разстройства. Колкото и невероятно да звучи, поставили са я до заболявания като алкохолизма и клептоманията. Направих си труда да проверя: в регистъра на заболяванията на СЗО любовта е записана под номер F 63.9!
Снимка: iStock
Любовните чувства атакували най-болезнено меланхолиците и склонните към депресия. Холериците пък направо изпадали в ярост и при най-малкия любовен проблем. Симптомите на любовта са натрапчиви мисли за другия, резки промени в настроението, проблеми със самочувствието, самосъжаление, безсъние, главоболие, безразсъдно и импулсивно поведение.
Оказва се, че всички ние сме за диспансер. Но ако в този диспансер все пак се докосваме до щастието, лудостта си струва всяка секунда.
Далеч от любовта, ние се чувстваме беззащитни и ненужни.
Снимка: iStock
Страстта е задължителна, ако искаме да бъдем силни за предизвикателствата. Мислите за другия може да са натрапчиви, но разрушителната им сила може да ни направи по-уверени в отстояването на любовта. Да, тя ни прави безразсъдни, но извън зоната на измамния комфорт сме готови да извършим велики дела – до едно в нейно име, в нейна чест.
Разминавам се с останалите луди по улиците на града и си представям колко трудно е за всеки от тях да обича, да остане влюбен в този неспирен бяг, на който сме обречени, догонвайки малкото си щастие. Който е способен на обич, рано или късно е обречен да изпита наслада. Който е бил влюбен, не може да отмине красотата на самия живот, независимо от изпитанията, на които ни подлага.
Снимка: iStock
Нашият общ диспансер е уютното място, където можем да крещим „обичам те“ толкова, за колкото ни стигат силите. Няма лекарства, няма процедури, които да помогнат на гравитацията да задържи мислите и емоциите ни близо до земята. Защото докато сме влюбени, всички ние летим наяве и насън, устремени към единствено смислената заветна цел: да осъзнаем, че сме го живели този живот, че всеки миг от него си е струвал, защото е бил споделен с друг.
Снимка: iStock
