Дали с право или пък не, Холивуд отдавна се е превърнал в синоним на капитализма в седмото изкуство и никое студио в тази система не олицетворява тази популярна нагласа повече от „Дисни“. Компанията, създала Мики Маус, има такава репутация заради склонността си да залага твърде рядко на оригинални концепции и да се опитва твърде често да източва максимални финансови резултати от познати интелектуални собствености от своя сякаш бездънен каталог.
Именно тази репутация бе и причината да нямам кой знае какъв интерес да гледам „Круела“ на кино. На пръв поглед проектът изглежда именно като изцяло комерсиално начинание, опит от страна на „Дисни“ да изстискат още приходи от марката „101 далматинци“. Но трима от най-близките ми хора имаха голямо желание да гледат лентата и заради тяхната компания реших да го сторя и аз.
И в крайна сметка не мога да кажа, че съжалявам. „Круела“ носи някои безспорни белези на типичен филм на „Дисни“, но и се отделя от формулата достатъчно, за да формира собствена художествена идентичност и да оправдае съществуването си встрани от желанието на студиото да печели пари. В комбинация с безупречния дизайн на цялата продукция и отличните актьорски представяния, лентата няма как да бъде просто зачеркната от който и да е обективен зрител.
На първо място, тематиката в „Круела“ е доста далеч от класическата детска такава. В България филмът се разпространява без възрастови ограничения, но в Съединените щати категорията му е PG-13, и с право. Моментите на насилие в лентата и най-вече ясните намеци за деянията на антагонистката, изиграна от Ема Томпсън, нямат никакво място във филм за дечица и далматинци.
Основните мотиви в „Круела“ са за родителските отговорности и изоставянето на деца, за желанието да се докажеш пред вишестоящите ти и и за това да не се страхуваш от това, че си различен. Постигнатите внушения и послания в сюжетното действие доближават проекта до „Дяволът носи Прада“ повече, отколкото до който и да е филм на „Дисни“.
И приликите с „Дяволът носи Прада“ далеч не се изчерпват дотук. Динамиката на взаимоотношенията между протагонистката Естела/Круела и Баронесата са почти изкопирани от тези между героините на Мерил Стрийп и Ан Хатауей в превърналия се в класичесики дамски филм от 2006 година – поне до един момент от действието. Обвързаността със света на модата също е обща черта на двете ленти.
Това ни довежда и до безупречния дизайн на „Круела“. Декорите, снимачните локации и най-вече костюмите са практически съвършени и не оставят капка съмнение, че ще бъдат отличени поне с номинация за „Оскар“ в началото на 2022 година. Модата във филма е дръзка и грандиозна, също като художествените амбиции на сюжета, който излиза извън традиционните формули на „Дисни“.
В центъра на всичко това е главната героиня, изиграна от Ема Стоун. Встрани от леко форсирания ѝ английски акцент, носителката на „Оскар“ се справя с амплоато си страхотно. Естела/Круела преживява много и в ролята Стоун дава ясна представа за мащабите на премеждията ѝ с чудесно изпълнение. В него има моменти, които – ако бяха ситуирани във филм, считан за по-„сериозен“ или „престижен“ – можеха да ѝ донесат и нова номинация от американската Академия.
Срещу нея пред камерата застава друга носителка на „Оскар“, Ема Томпсън, която също е избрана идеално за своето амплоа. Нейната Баронеса е безмилостна, забавна по възможно най-черния хумористичен начин и странно реалистична – зад позите и остроумията ѝ, бруталният ѝ прагматизъм е водещото качество на персонажа и такова лесно можем да открием в редица съвсем реални личности.
Говорим си за...
Цялата тази блясква визия е акомпанирана и от страхотен саундтрак. Действието се развива в Обединеното кралство през 70-те години и песните в лентата идеално отговарят на периода. Хитове и кавър версии на класики от легенди като Queen, The Beatles, The Rolling Stones, The Doors и The Clash са включени в услуга на сюжета и се навързват контекстуално с действието без изключение.
Разбира се, „Круела“ не е изцяло лишена от недостатъци. Сюжетен обрат, подобаващ повече на сапунена опера, отколкото на каквото и да е друго, бележи последната част от филма. Самата продължителност на лентата, възлизаща на повече от 2 часа и 10 минути, също идва в леко излишна тежест на зрителя и именно елементи, свързани с гореспоменатия сюжетен обрат, са могли да бъдат закономерно елиминирани.
Освен това проектът за пореден път повдига въпроса до каква степен имаме нужда от филми, разясняващи произхода на злодеи и превръщащи ги на практика в герои. „Круела“ далеч не повдига етичните въпроси, които „Жокера“ от 2019 година зададе със своя сюжет, но все пак е филм, в който зрителят следва да стиска палци за успеха на главната героиня, знаейки отлично в какво ще се превърне тя впоследствие.
Това своеобразно оправдаване и хуманизиране лишава и самата Круела от ключови елементи на нейната позната отпреди екранна личност, пресъздадена в миналото от Глен Клоуз. Но ако пък това е изцяло нова версия на персонажа и продължението на лентата – а можете да бъдете сигурни, че студиото ще се погрижи такова да има – е също толкова заредено с енергия, хубава музика, отлични актьорски представяния и валидни морални теми, то няма да имам против да гледам дори и „Круела 2“.
Прочетете още от Георги Петров:
- Анджелина Джоли все още „го може“ в „Те пожелаха смъртта ми“
- Класическото шпионско приключение на Бенедикт Къмбърбач
- Люк Еванс – филмовият Аполон от Уелс, който е влюбен в киното
- Филмите от жени и за жени на тазгодишните награди „Оскар“
- Мъдростта на една легенда на 85: За сър Майкъл Кейн и неговата автобиография
