Всички ние живеем в малките си фолклорни общества, където се чувстваме най-добре. Избираме за приятели хората, които ни прилягат и с които можем да поделяме и хубавото, и лошото в живота. Еднаквостите се привличат повече от противоположностите.
Това в голяма степен важи и за любовта. Общият вкус винаги помирява, общите цели ни движат по-бързо напред, а сходните предпочитания към филм или книга ни правят щастливи, защото има какво да обсъждаме заедно.
Говорът е приятен основно с човек, който споделя нашите възгледи.
В нашите малки светове от близки същества никой няма право да изисква и да направлява другия. Приятелството, а обичайно и семейството са ценни с това, че те карат да се възприемаш като равен с останалите в общността.
Съдбата ни дава толкова, колкото сме заслужили – ни повече, ни по-малко
В миниатюрните ни общества взаимопомощта е от значение, защото ни сближава още повече. Важно е да помагаш с каквото можеш и да го правиш не заради себе си, а заради онзи, когото обичаш. В живота са твърде малко хората, които знаят да казват „благодаря”.
Ти си такъв, каквито са твоите приятели. Ти си това, което казват думите ти. На лицето ти е изписано всяко място, на което си прекарал незабравимо с любим човек. Споделяната тъга е велика сила, а съвместната радост – повод усмивката да не слиза от лицето ти.
Диалогът между обичащи се хора никога не може да бъде безсъдържателен.
Междуличностната връзка в скромното ни фолклорно общество се изразява в поведение на сътрудничество и подкрепа, взаимно разбиране, уважение и привличане. Да помогнеш на някого в случаи на нужда или криза, е най-сигурният начин да бъдеш полезен и за себе си. Защото животът винаги има на какво да ни научи.
Връщай жестовете, които получаваш, и ще бъдеш удовлетворен. Редовното поведение на разбиращи същества е основа да имаме право да разчитаме на подкрепа в труден момент. Ако не нараняваш нечии чувства, достойнството също ще остане при теб.
Много хора живеят твърде егоистично. Аз самият познавам такива, които гледат единствено собствената си паница. Толкова са забързани към модното, към парите и славата, че нямат никакво време да поглеждат друго, освен собственото си отражение в огледалото. Те не изглеждат щастливи. За тях радостта не идва от сърцето, а от баланса по сметката в кредитната им карта. Но и хора като тях имат своето общество. Не споделят нищо, просто преживяват едновременни моменти заради определения си статус и се правят на радостни. Какво им коства, само те си знаят. Както се казва, едно е да разбираш от мода, друго е да притежаваш стил.
Да има кой да ти разтрие врата, докато неподарени цветя се гледат учудено в затворен магазин...
Прекрасно е да избираш кого да допуснеш до себе си. Животът непрекъснато ни среща с други хора, включително с такива, които застават понякога на пътя ни и пречат да се сближим с избраните от нас. Всичко се преодолява в името на кръга, в който се чувстваме сигурни. Нищо не може да ни спре да бъдем заедно с онези, които могат да ни изслушат, без да очакват каквото и да е в замяна, и които могат да ни дадат съвет от сърце, понеже държат на нас и ни обичат.
Големият свят е пълен с лъжи и разочарования. Затова напълно разбирам Емили Дикинсън, която пише:
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската някой
към нея е тичал –
нито, че пред леглото ѝ
император е коленичил.
(превод: Цветан Стоянов)
