О, музо, възпей онова отчаяние на майките, които нямат време за нищо…
Ако бях един Омир, щях да напиша епична поема, посветена на родителите на малки деца, която обаче те няма да имат време да прочетат поне докато бебетата не станат на 8-10-15 години.
Разбира се, има малцина, които следва да бъдат изведени от общия знаменател и това са родителите, радващи се на щедрата помощ от страна на икономки, бавачки, гледачки и т.н. Не са много, но се срещат, най-вече сред доволно богатите кръгове. Нали не си мислите, че Кейт Мидълтън някога е била в ситуация да носи с едната ръка бебето, докато с другата бърка супа и бърше сопола на второто дете, а третото я дърпа за размъкнатия анцуг и пищи в истерия за някаква глупост.
За да бъда напълно честна, трябва да кажа, че е имало не един и два момента (може би са над милион), когато искрено съм завиждала на жени като Кейт Мидълтън и съм си мечтаела да имам сюрия с икономки, бавачки, готвачки и чистачки, които да ми улесняват живота, за да мога аз да си сложа новата рокля с хубавите обувки и да ида на някое благотворително събитие да се изкажа колко е важно да обичаме себе си, да помагаме на другите и т.н.
Но в реалността със сълзи на очи бърша от пода току що приготвеното пюре от червена леща, което дъщеря ми категорично отказа да яде и саморъчно метна от стола си на земята. Нямам време за самосъжаление, защото ме чака пералня за оправяне, приготвяне на вечеря, прибиране на играчки, къпане на бебе, приспиване на бебе – екшън с елементи на драма, който се разиграва в няколко действия, а накрая ритуално припадане на дивана и заспиване на петата минута от иначе много интересния филм.
Тук някои щастливо незапознати ще кажат “Е, къде е бащата, той защо не помага?!”
Можете да бъдете сигурни, че таткото е въвлечен в този каданс от ежедневни битовизми също толкова, колкото майката, че даже не мога да си представя, ако я нямаше неговата помощ. И времето пак не стига.
Има някаква приказка, че за отглеждането на едно дете е нужно цяло село. Къде обаче е това село? Защо още не са дошли и как да се свържа с тях? Мисля, че са ни забравили…
За да не прекалявам излишно с мрънкането, трябва да кажа, че не е чак толкова страшно. Всъщност, даже е фантастично да си мама и да виждаш как с всеки следващ ден бебето все по-малко е бебе и все повече дете, с осъзнати игри, движения, думи и желания. Досегашният опит е показал, че колкото повече растат, толкова по-лесно става.
Затова разчитам на хода на времето. Към момента то е прекалено капризно и от една страна нямам идея как така остава само 30 дена до Коледа и къде се стопиха месеците между миналия ноември и този, но от друга се усеща сякаш е било преди цяла вечност, когато се прибрахме от болницата с малката и се чудехме “А сега какво?”.
Усещам се стара като катедрала и също толкова схваната, но пък поглеждайки към приятелите ми с деца на 10+ години, надеждата, че някога ще имам отново време само за себе си, се съживява с нови сили.
Още си спомням чувството, което изпитах, когато едната ми приятелка (майка на две момчета на 8 и 6г.), ми каза “ох, днес спахме до 10ч сутринта, беше много хубаво”. За малко щях да се разплача, но пък после си помислих “значи, все пак в някакъв момент започват да спят!” и се усмихнах с надежда.
Сигурна съм, че има и други майки, които страдат от липсата на редовно време за себе си, както и има такива, които с учудено вдигнати вежди четат този текст и не знаят за какво говоря. Това основно се дължи на децата, които са толкова различни, колкото сме и ние възрастните, съответно едни спят и са добрички, други не спират да щъкат и правят бели. Но пък всички са очарователни и ходят на градина, та родителите им имат шанса да си починат, отивайки на работа.
В крайна сметка важното е да сме живи и здрави, особено в сезона на всякакви грипове и кашлици, и да устискаме до момента, в който малките ще са вече тиинейджъри и с тънко злорадо удоволствие ще ги будим за училище в ранни зори и ще се чувстваме отмъстени.
Наздраве!
