Михаела Петрова
Говорите ли си със Siri? Или пък с Alexa? Аз – не. Нямам нито това приложение, нито устройството, на което устно мога да давам задачи и команди и чиито ум е в интернет облак. Но имам познати, които вече имат тези технологични астистенти. Когато са в автомобила си им казват кой музикален албум да им пуснат, коя дестинация да намерят с GPS-а. Дори знам за случаи, при които се развива ревност между съпрузите от новия технологичен приятел.
Разбираемо е - може да предпочетеш да общуваш с нещо, което изпълнява командите ти, вместо с някой, който ги подлага на съмнение, спори или просто ги игнорира, защото си има друга работа.
Понякога си мисля, че развиваме привързаността към новите технологии по една много проста причина – желанието за власт, за упражняване на контрол. Все по-малко остават незасегнатите територии, в които оставаме напълно независими от това да бъдем изпълнители. Все по-трудно става да играем ролята на господари – в дома, на работа, дори и в общуването с тези, които наричаме близки. Дори кучето не изпълнява съвсем всички наши команди, а за котката – да не говорим. Новите технологии по някакъв начин компенсират тази потребност. Създават баланс, нищо че е изкуствен.
Ето нещо, което прави онова, което му казваме. Не се сърди, когато го изключим. Веднага щом го включим е точно толкова услужливо и вярно, колкото преди да сме му отнели думата. Ето нещо, върху което имаме власт.
Не ме разбирайте погрешно. Харесвам технологията. Обичам и смартфона и компютъра си. И устройство за пречистване на въздуха. Това, че въобще ми се налага да го имам е една друга тема, която сега няма да засягам. Благодарна съм, че живея във век, в който имам пералня, прахосмукачка и парочистачка, хладилник и фризер. Те ме улесняват. Спестяват ми време. Освобождава пространство за творческите ми занимания, за срещи с приятели, за разходки, за нищоправене.
Приветствам притежаването на устройства, които ни отменят в тежкия физически труд и улесняват комуникацията и достъпа до информация. Много ми хареса и разработката на автомобила, в който се качваш, сядаш на седалката и казваш къде да те закара. Изкуственият интелект избира маршрута, скоростта, следи за пътната обстановка и ако искаш може да ти разкаже за културно-историческите забележителности покрай които минаваш. Този автомобил съществува – видях го на изложбата Future starts here в Лондон, миналата година.
Когато бях малка мечтаех да живея във високотехнологичен град. Дори участвах в изложба с такива рисунки по време на детската асамблея „Знаме на мира“. Връщах се у дома след училище и започвах да говоря на допотопния си касетофон: „Уморих се много в училище. Сега искам да се забавляваме заедно с теб. Ще ти пусна касетката с любимите си песни на ABBA, а ти, моля те, няма да увиваш лентата и да запецваш, защото искам да танцувам и да пея“. Дали ще ми повярвате или не, ми е все едно. Но фактите са си факти – когато не говорех на паянтовия си касетофон, постоянно набираше лентата и запецваше. После дълго и търпеливо развивах лентата, пренавивах я с молив и пусках касетката отново, молейки се този път да не запецне. Когато първо му говорех, а после пусках музиката, не запецваше.
Ако се случеше да забие въпреки това, си мислех, че не съм била спокойна и не съм направила добра връзка с касетофона си. И първо се заемах да коригирам собственото си състояние. Как го правех ли? Седях и гледах в една точка докато усетя, че съм спокойна и че в крайна сметка не ми пука – да свири колкото си иска, аз ще си танцувам и ще си пея колкото здравословното състояние на моят касетофон позволява.
Не го наричах медитация. Правех го без да го наричам никак. Сега бихме го нарекли – намиране на състояние на вътрешен покой, пускане на контрола и позволение на нещата да бъдат такива, каквито са.
След време така общувах и с първата ми (и единствена) кола – госпожа Жигула на 17 години и много километри. Механична до последния си болт и гайка. Стар и трениран боец по всякакви български пътища. Но все пак, поизносен доста. С волан и скоростен лост, които оформиха първите по-сериозни мускули на ръцете ми. Взимането на шофьорска книжка горе-долу съвпадна с годината, в която се разгърна и ново ниво на връзка с това, което сега наричаме „по-високо ниво на съзнание“. Вече използвах по-осъзнато съзнанието си, за да осъществявам комуникация с целия останал свят. Включително за да одушевявам вещите и автомобилите.
Няма да забравя два-три случая, които бяха много рискови. Веднъж нещо започна да щрака. Не знаех какво е, но знаех, че е проблем. Казах ѝ: "Моля ти се, трябва да ме закараш до вкъщи." Навсякъде уцелих зелени светофари, дори на кръстовището пред Софийския университет на магия минах на зелено без да спра да се движа. В момента, в който паркирах пред нас – апропо, на широко място пред входа ми на най-тясната и крива улица, чух финално „шляк“. Бях скъсала ремък, нямам идея на какъв косъм се е държал. Слязох от колата и едва тогава ми се разтрепериха краката – напълно осъзнах как сме направили невъзможното.
А един друг път ми се беше пробила бензиновата помпа. Разбрах, когато паркирах пред нас и изведнъж тя угасна. Няма бензин. А по улицата диря от бензинови капки. Пушила съм в колата, бензин се е лял. Но колата ме достави жива и здрава до вкъщи.
Пазеше и другите. Прибирахме се от морете с приятелка, минавахме през малко подбалканско градче и изведнъж намалих, ама много. Спътничката ме попита: „Защо лазим?“. „Не знам, ще се разбере“ – казах на шега. В тази секунда се появи топката. Спрях миг преди да се появи и детето, което гонеше топката си. И вече не беше шега. Макар да вярвах безусловно, че осъзнато правя нещо, за да бъда в защитено пространство, докато шофирам, човешката част от мозъка ми получаваше шок всеки път, когато получеше очевидно проявление в стил „доказателство, което не може да се докаже“. Така и не разбрах защо, когато чуят такива истории, хората казват: „Да, бе, да, глупости. Просто си имала късмет“. Ало, късметът какво е? Невидимо стечение на обстоятелства, което се проявява като събитие в твоя полза. Къде е научното доказателство тука?
Много години по-късно, в книгите на Вадим Зеланд „Транссърфинг на реалността“ прочетох, че е добре да правиш вещите си съюзници. И когато вече не ти трябват, им благодариш и ги освобождаваш. Тогава се изтегля и съзнанието, което си вложил.
Всичко това го разказвам, защото от опит знам, че общуването с техниката, вещите и материалната природа като цяло, е акт на внасяне на собственото ти съзнание, а не софтуер, който може да се програмира. Знам и че това, което можем да създадем по научен път като висока нано, био и прочее технология, колкото и услужливо към човека да изглежда, в един момент, ще започне да го контролира.
Много изчетох за трансхуманизма през последната година. И ще си позволя да ви занимавам с темата за технологията и човечеството и в следващите текстове. Защото съм убедена съм, че никога преди не е било по-важно да направим избор от какво ниво на съзнание общуваме с техниката си.
