Има много различни измерения за качествата на един актьор. Едни броят награди, за да определят величието на даден изпълнител; други пък изчисляват комбинираните приходи от всичките им филми, за да установят влиянието им върху популярната култура. Но всички големи актьори, независимо дали се целят в престиж и златни статуетки, или в световна известност и финансови рекорди, имат една обща характеристика: всяка тяхна екранна поява е паметна.
Човек може и да не може да разпознае визуално Гари Олдман в разнообразните му превъплъщения, но помни всеки негов ключов момент пред камерата, независимо дали е комичен или драматичен. На свой ред Ал Пачино понякога изглежда, сякаш играе себе си в почти всеки филм: без да променя особено външния си вид, той винаги е харизматичен, шумен, многословен. Това не му е попречило да увековечи всеки свой гръмотевичен монолог по своя неповторим начин.
Фрази, запечатани в попкултурата; паметни мимики; грандиозни екранни подвизи – така един актьор гради наследство, което да остави след себе си. Оценката за това наследство може да се мери в награди или пари, но крайният резултат е място в колективната зрителска памет. По този параметър много, много малко актьори в историята на киното са на нивото на днешния звезден рожденик: Никълъс Кейдж.
Името на Кейдж всъщност е Никълъс Ким Копола – да, чичо му е именно онзи Франсис Форд Копола, за когото се сещате в момента, в който прочетете или чуете легендарната фамилия. Актьорът обаче приема псевдонима „Кейдж“ още преди да навърши възраст от 20 години, за да избегне обвинения в непотизъм или, както българите обичаме да казваме: шуробаджанащина.
Но макар и да приема име, различно от рожденото си, във възприятията, инстинктите и вкусовете на великия актьор определено си личи влиянието на израстването във високо културно семейство като Копола. На това обръща внимание редовният му сътрудник, продуцентът Джери Брукхаймър, който отдава на това израстване привлечеността на Кейдж към гротескни персонажи и към ексцентрични, дори експериментални актьорски представяния.
Тази привлеченост си проличава в първия етап от кариерата на Кейдж, който условно можем да поставим в 13-годишната рамка между 1982-ра и 1995-та. В този период актьорът бързо си изгражда репутацията на енергичен, невероятно отдаден, почти налудничав изпълнител, който не се плаши от това да поема рискове в ролите си, нито от това да вдига емоционалния заряд във всяка сцена до максимума.
За ролята си на ветеран от Виетнамската война във филма „Бърди“, Кейдж урежда да му бъдат премахнати два зъба без никаква упойка; за представянето си в „Пеги Сю се омъжва“ пък избира да говори със смехотворен глас, досущ като анимационен герой, с убеждението, че това дава на персонажа повече идентичност; в „Капанът“ от 1993 година пък изиграва откачен наркоман с толкова хипербола, че го превръща в карикатура. И това е само част от примерите за експериментите му.
Редица от филмите с негово участие по това време са страхотни – именно като „Пеги Сю се омъжва“, например. Също толкова – като „Капанът“ – са шокиращо лишени от всякаква стойност. За Кейдж това няма значение. Никой не гледа който и да е от тези филми, без да запомни неговото конкретно представяне. Подвизите му могат да бъдат обект на подигравки, на адмирации, на анализ или просто на смях – но никога, в никакъв случай, на безразличие.
Този период от кариерата на актьора кулминира с разтърсващото му представяне в „Да напуснеш Лас Вегас“, за което получава награда „Оскар“ за главна мъжка роля. Носителят на „Пулицът“ Роджър Ибърт, фен и защитник на Кейдж през цялата му кариера, капсулира качествата на филма с думите: „Персонажите са пияницата и проститутката със сърце от злато. (Никълъс) Кейдж и (Елизабет) Шу превръщат тези клишета в незабравими личности.“
Амплоато на алкохолик дава възможност на изпълнителя да намери нюанси на човешката същност, до каквито не успява да достигне преди в кариерата си, докато същевременно не прави компромиси с бруталния си портрет на човек, който се самоунищожава. След победата си на „Оскар“-ите, Кейдж очевидно решава, че е време да премине към следващата фаза от кариерата си: тази на екшън герой.
И го прави по своя незабравим начин. „Скалата“, „Въздушен конвой“ и „Лице назаем“ са три абсолютни класики в жанра, заглавия с повече динамика, интрига и емоционален заряд от поне три четвърти от екшъните за последните десет години. Кейдж изиграва главната роля във всеки от тях само в рамките на две години: 1996-та и 1997-ма. И не спира дотам.
Звездната трансформация на актьора продължава в хитове като двете части на „Съкровището“, „Да изчезнеш за 60 секунди“, „Световният търговски център“ и твърде подцененият „Призрачен ездач“. За съжаление, в края на първото десетилетие от 21 век Кейдж се изправя пред сериозни финансови проблеми, които силно разширяват подбора му на проекти, което закономерно довежда до влошаването на тяхното качество.
Много е изговорено, включително по съдилища, за тези проблеми и произходът им така и не е изяснен до край. Кейдж със сигурност е бил обект на лоши финансови съвети, но и със сигурност на свой ред е харчил без мярка за екстравагантни капризи като собствен остров в Бахамите и няколко замъка в Германия и Англия.
Данъчните задължения на актьора го принуждават да приема всевъзможни роли с едничката цел да получава възможно най-високите хонорари, за да може да изплаща дълговете си. Но дори в подобен труден момент Кейдж не изневерява на себе си. Преобладаващата част от филмите му за миналото десетилетие могат да се определят като „боклук“. Но представянията му в тях са не по-малко паметни.
А дори и сред тях се намират култови класики, останали недооценени за времето си. „Джо“ на Дейвид Гордън Грийн от 2013 година се превръща във фестивален хит и има заслужено висок процент на критическо одобрение от 87 в уебсайта Rotten Tomatoes, но не успява да върне Кейдж под светлината на прожекторите именно заради натрупаните му лични проблеми. Това не означава, че превъплъщението му в драмата е нещо по-малко от съвършено.
В същата категория следва да попадне и „Манди“ на Панос Косматос от 2018 година, психоделичен хорър с невероятна режисура, в който Кейдж е във вихъра си. Подобни филми довеждат до относителен обрат в отношението към актьора: редица статии посочват как той е сред най-подценените таланти на поколението си и дори сред най-добрите актьори в историята – все факти, известни на отколешните му поддръжници.
През 2013 година номинираният за „Оскар“ актьор Итън Хоук посочва, че Кейдж е единственият актьор от Марлон Брандо насам, който всъщност е направил нещо иновативно с актьорското изкуство. Легендарният Дейвид Линч пък го нарича „джаз музикантът на американското кино“ заради безстрашието му и склонността към импровизации. Самият Кейдж е определял стила си като вдъхновен от немския експресионизъм и като западна форма на японското кабуки.
Добре е всичко това да се знае от една по-голяма част от света, особено от по-младите обитатели на Интернет пространството, за които Кейдж не е нищо повече от карикатура, герой на миймове като “You Don’t Say” и колоритни GIF анимацийки, с които отговарят в чатове в опит да бъдат оригинални. Оригиналността в случая принадлежи на човека зад легендата, на създателя на тези паметни моменти, на митичния изпълнител, който Никълъс Кейдж е.
На човек, чието място в историята е толкова категорично подсигурено, е трудно да се пожелае нещо специално за рожден ден.
Затова нека бъде здрав и нека пожелаем сами на себе си да гледаме още и още Никълъс Кейдж по екраните, защото с него много трудно може да се предозира.
