Единственият знак от Вселената e...

22.11.2018 18:30

Цялото ви същество чувства, че имате нужда от промяна. Това състояние може да продължи месеци, години или три дни и половина. Няма значение колко време продължава насищането на желанието да направите нещо по-различно с живота си или със ситуацията, която не ви е на сърце в момента. Защото винаги се появяват вътрешните стражи, които казват: ситуацията, в която се намираш, е твой избор.

И започват да присвиват стомаха ти с примери и аргументи. Например: Ако не носиш отговорност за изборите, които си привлякла и утвърдила, защо очакваш, че ще имаш по-различно отношение към новия избор? Имаш отговорности към други хора, с тях какво правим?

Няма какво да се лъжем, всеки един избор, колкото и да си мислим, че е акт на свобода, едновременно с това е акт на нова зависимост, към която пристъпваме с радост. Всичко това е в графата: имам нова връзка, нова работа, омъжих се, роди се дете, одобриха ми кредит за апартамент, спечелих проект, купих кола, къща. Всички ние си честитим такива неща. Създали сме навици да инвестираме време, усилия, внимание, любов във всичко, което сме избрали като свободни хора.

И въпреки това, идва един момент, в който започваме да жадуваме за промяна...

Дори ако човек е относително свободен да се дистанцира от външните гласове, които казват: „Ти луд ли си да зарежеш всичко, в което инвестира толкова много? Иди на някаква терапия, не се отказвай точно сега“, по-сериозен е проблемът с вътрешните гласове. „Къде сбърках?“, „Можех ли да направя нещо по-различно?“, „Със сърце ли избрах това, което сега ми тежи или беше предимно практично решение?“ или обратното – „Взех емоционално решение, което не беше практично, чувствата ми вече не са същите, какво да правя сеге?“, а с възрастта се появява и въпросът: „Не е ли малко късно да започна отново от нулата?“.

През последните години в картинката се намесват и новите утвърждения на модерното позитивно мислене. „Радвай се на малките неща“. Ами добре, изгревът, който виждам от балкона ми е супер готин, обаче какво стана с мечтите ми да спя до обяд? Какво като е магнетичен залезът, след като мъжа ми пак е нервен, че вечерята не е готова, а детето иска внимание. „Погрижи се първо за себе си“. Кога по-точно? Има нещо сбъркано в цялата работа. Защо тези позитивни нагласи още повече усложняват нещата вместо да ги улесняват.

Особено голяма каша става, когато се намесят „знаците на съдбата“. В един момент си казваш: „Не мога да реша. Нито с разума, нито със сърцето, супер много се обърках. Ще поискам знак от Съдбата дали да направя промяната“. Насочваш вниманието си към желаната промяна. Хоп, появява се възможност. Може и да не е най-оптималната, но напълно достатъчна, за да си кажеш – супер, има път натам. Насочваш вниманието си към изборa, в който живееш – охо, обръщат ти внимание, оценяват те, осъзнаваш, че те обичат и приемат такъв какъвто си. Странно, възможността да бъдеш приеман и обичан такъв, какъвто си, е точно там, където си. Свикнал си му. Затрупал си го с бързане и ежедневни отговорности, но смяната на фокуса и времето, което си даваш за дистанция, ти разкрива картина, в която също виждаш възможност за развитие. Какво иска да ми каже Вселената, съдбата, знаците... Искам знак и знаци се явяват. Намират се решения, накъдето и да насоча своето внимание.

Точно така. Ключът е именно в това: накъдето и да насоча своето внимание, възможности има. Този факт, сам по себе си ни казва, че единственият знак от Вселената е, че не сме кукли на конци, дирижирани от нея. А ние сме тези, чиито фокус привлича възможности. Ясно е, че не може да ги изберем всичките накуп. И няма нужда.

В процеса на възникването на всяко желание за промяна, онова, което ни се предлага „от Вселената“, е да разширим възприятията си и гледната си точка. Да проникнем по-дълбоко в разбирането за самите себе си. Това е истинският път на промяната и ако не го извървим първо на вътрешно ниво, всяка механична външна промяна би била грешка. Няма да бъдем психично готови за нея. Точно както алпинистът, който иска да изкачи висок връх, отдава години от своя живот и почивни дни, за да катери по-ниски планински пътеки, да преодолява все по-трудни маршрути, да се научи да преценява какъв багаж може да носи, докато се установи в мечтания от него живот – вечно устремен към най-високия връх.

Жени сте, от майчинството знаете, че организмът ви се подготвя девет месеца, за да посрещнете нуждите на бебето и майчинството.

Не се съдете строго, когато се откажете от промяна, която в мечтите ви е „точно това, което искате“. Не мислете, че нямате воля или че не сте достатъчно силни, че ви липсват качества, пари, съмишленици, с които да осъществите своите желания. Винаги сте точно там, където са вашите убеждения. Те са центърът на тежестта, който крепи баланса в личния ни свят. Единственото, което прави онова, което наричаме „Вселената“, е да се грижи за баланса.

Ако искате друго място, бъдете достатъчно търпеливи, нежни и упорити към себе си, за да се освободите без големи сътресения от вярванията си, свързани с мястото, което заемате. Към състоянието на баланс е добре да се подхожда внимателно. Когато освободите едно свое вярване, да поставите на негово място друго със същата тежест. Или лекота. Така постепенно, по пътя на експеримента, на изваждане и добавяне, може да утвърдите онзи светоглед, който по естествен път привлича различно качество на живот.

Няма нужда да се бърза. Вътрешните стражи от началото на текста, имат своето основание да ви задат своите въпроси. Не ви осъждат. Те просто искат да знаят още ли са на служба като пазители на предишния ви избор.

Вярно е, че времето минава бързо, но и това е относително. Старостта и смъртта също са убеждения, които могат да се променят в процеса на създаване на нов баланс на вътрешни ценности. Така че, не мислете за тях. А само за малките стъпки, които водят към промяна на нагласите в живота ви. Как да го направим с лекота и радост? Затова ще поговорим следващия път.