Днес Хю Грант - един от любимите ни актьори, който винаги успява да ни разсмее с вроденото си чувство за хумор, става на 60!
Поредният Ден на влюбените е вече зад гърба ни. Ако имате половинка и около 14 февруари не сте гледали или не сте били помолени да гледате романтична комедия, със сигурност сте в малцинство. Аз самият реших да изпреваря събитията тази година и сам да избера типичният класически жанров филм за гледане с моята спътница в живота, за да съм почти сигурен, че ще ми хареса.
И не подведох с избора си нито себе си, нито нея. Гледахме „Четири сватби и едно погребение“ и се уверихме с очите и ушите си защо се счита за еталон в романтичната комедия, защо е изпратил в стратосферата кариерите на главния си актьор и на сценариста си, както и защо родителите ми се усмихват почти всеки път, когато по телевизията тръгне клипа към “Love Is All Around” на Wet Wet Wet.
Лентата носи класическото очарование и дълбоко човешкото усещане на типичен филм на сценариста Ричард Къртис. Диалогът е остроумен и неочакван, комичните ситуации са традиционни и все пак поднесени смехотворно, емоциите градират закономерно и издърпват зрителя в разгара на действието. Всички тези характерни елементи обаче няма как да изскочат от страниците на сценария, без да ги въплъти съвършен преносител, който да овладее нюансите и да ги представи на зрителя.
Този съвършен преносител – в „Четири сватби и едно погребение“, в „Нотинг Хил“ и в „Наистина любов“ – е неповторимият Хю Грант. Рядко се случва актьор да завладее конкретен жанр по начина, по който той окупира трона в романтичната комедия за около 10 години между 1994-та и 2004 година – но когато се случи, въпросният актьор безспорно притежава качества, за които си струва да се говори.
Грант е чаровен и безспорно красив мъж, но редовно крие чара си зад перфектно изиграна фасада на несигурност, винаги позволява на зрителя да се идентифицира с персонажа му и никога не се опитва да застане над аудиторията си. Спокойно може да се каже, че сходният му маниер на игра в толкова много филми в един момент може да стане досаден.
Заекващите, многословни обяснения и яростно мигащите клепачи на персонажите на Грант могат да започнат да омръзват, но нима не са изумително автентични, нима не възпроизвеждат точно главозамайващия приток от емоции в сюблимния момент на срещата с любимата жена? Ако сте прероден Казанова и винаги знаете точната фраза за точния момент, да, такива моменти може и да са ви чужди.
Но ако сте простосмъртен, средно интелигентен мъж с обичайните психологични слабости и несигурности на такъв, няма как да не можете спокойно да се огледате в някой от персонажите на Хю Грант досущ като в огледало. Именно това е най-голямата му сила като актьор – да култивира емоционална връзка със зрителите си, независимо от произхода им или расата им.
А това не е никак лесно. Класическият английски темперамент, който Грант персонифицира в повечето си роли, е известен с трудността при транслирането му в художествени образи, предназначени за разглеждане и отвъд острова. Британското чувство за хумор, акцентът, костюмите, всички тези елементи биха могли да създадат дистанция между даден персонаж и аудиторията.
Но Хю Грант тушира всички тези трудности с хуманност, автентичност и чар, които не носят етнос. А и въпреки стереотипното поведение на персонажите му в редица филми, артистичният му диапазон е доста подценен. Екранната му персона еволюира постепенно и сигурно през различните десетилетия – от оптимистичния, любезен ерген през 90-те, през циничния и деструктивен мъж на средна възраст от първото десетилетие на 21 век, до завършения драматичен актьор, който виждаме днес.
Първата от тези три инкарнации е налице именно в първите съвместни филми на Грант със сценариста Ричард Къртис. Тя по всяка вероятност е и най-популярната. Именно в тези филми Грант гради звездната си репутация, с която е разпознаваем и досега. Но всеки, който смята, че актьорът е останал в това амплоа и до края на кариерата си, трябва да прегледа по-отблизо филмографията му.
В двата филма от поредицата „Бриджит Джоунс“, в които участва, англичанинът изпълнява ролята на самовлюбен плейбой с всевъзможни пороци, а във високо оценената драма „Маркъс“ влиза в амплоато на не по-малко безотговорен мъж, чийто живот е променен от срещата му с малко момче и самотната му майка. С това Грант изцяло променя популярния си имидж си и успява да избегне капана на това да се превърне в пародия на самия себе си.
В кариерата му между 2005 и 2015 година следва редица от не дотам успешни експерименти, както и почивки, за които актьорът очевидно работи къртовски преди това, за да заслужи. През този период Грант си създава и медийното реноме на мъж, който ненавижда таблоидите и културата на знаменитостите, и има активни либерални политически позиции. През 2007-ма той съди медийна група за клевети срещу себе си и на свой ред бива съден за това, че е нокаутирал папарак.
През 2011 година актьорът стига дотам, че тайно да запише свои лични разговори с папарака и бивш журналист Пол МакМълан, в който последният обяснява на филмовата звезда подробности за корупционните практики в медиите и за връзките на британските министър-председатели от Маргарет Тачър насам с медийния магнат Рупърт Мърдок. Грант използва записите, за да напише изобличителна статия по въпроса, с което поставя истински важен прецедент.
През втората половина на текущото десетилетие актьорът се завръща в светлината на прожекторите с нови високо оценени изяви пред камерата. Грант е номиниран за награди „БАФТА“ за поддържаща мъжка роля за появата си във „Флорънс Фостър Дженкинс“ редом с Мерил Стрийп, както и за ролята си като злодей в трогателния детски филм с анимационно мече „Падингтън 2“.
Телевизионната продукция на ВВС „Много английски скандал“ от 2018 година пък носи на Грант номинации за главна мъжка роля в минисериал за „Златен глобус“ и за „БАФТА“. Междувременно актьорът се появява още в хита на Гай Ричи „Мъжът от U.N.C.L.E.“, както и в късометражните коледни продължения на „Четири сватби и едно погребение“ и на „Наистина любов“, написани и реализирани отчасти с благотворителна цел от оригиналния сценарист Ричард Къртис.
В момента Грант може да бъде видян и най-вече чут на кино в „Джентълмените“ на Гай Ричи. Лентата е традиционен гангстерски филм в типичния стил на именития си режисьор, а Грант е сред най-забавните елементи от действието, бидейки разказвач на голяма част от сюжета. Персонажът на звездата е именно папарак и актьорът очевидно се забавлява с това да играе ненавистен нему стереотип, давайки му смехотворен акцент и абсурдно чувство за хумор.
В съвместно интервю с Колин Фарел за Variety от 2016 година, англичанинът заявява, че актьорите често изпадат „в опасност от това да изчезнат дълбоко в собствените си задници“ и че, бидейки сценични изпълнители, те трябва да развличат хората и никога не бива да го забравят. Грант допълва, че ако актьорите работят, само за да задоволяват творческите нужди на себе си и на колегите си, и само за да получават награди, то работата им просто се превръща в „мастурбация“.
От устните на който и да е друг уважаван британски актьор, това може да прозвучи като шокиращо изказване, но идвайки от Хю Грант, звучи напълно искрено. Думите му капсулират кариерата на една филмова звезда, обичана от милиони, която никога не се е взимала излишно насериозно и в наши дни е на ръба на това да се превърне в легенда. А и са напълно верни, не мислите ли?
