Август настъпи и филмовото лято наближава своя край. По традиция през този месец касовите летни блокбъстъри са се поизчерпали и заглавия, които никога не биха имали шанс да регистрират добри финансови постъпления в пряка конкуренция с качествени ленти като „Мисията невъзможна: Разпад“ или „Отмъстителите: Война Без Край“, си пробиват път до големия екран.
Вземете за пример тази седмица. Най-актуалният нов филм по киносалоните се казва „Мегазвяр“. Лентата спокойно можеше да се казва и „Джейсън Стейтъм срещу огромна акула“, но никой няма куража да постави заглавие, описателно и откровено като „Змии на самолет“ със Самюел Л. Джаксън.
Вероятно никога няма да мога да разбера защо се правят такива филми и най-вече как успяват да привлекат определени хора по киносалоните. Схватките с акули на големия екран са толкова клиширани, че са се превърнали в отделен поджанр в хоръра. Единственият елемент от идиотската продукция, която със сигурност няма да гледам, който си заслужава да бъде обсъден, е звездата в центъра ѝ.
Става дума за Джейсън Стейтъм. През 90-те години Арнолд Шварценегер беше този, който направи филм на име „Последният екшън герой“, но от гледна точка на настоящето, това прозвище определено пасва повече на Стейтъм.
Той е последната звезда от един застрашен вид, последният наследник на Шварценегер и Стивън Сегал, последният мачо актьор, който се снима ексклузивно в праволинейни, простички екшъни, които не съществуват с никаква друга художествена цел, освен с това да провокират тестостеронно удоволствие в лявата половина на мъжкия мозък.
В наши дни тези филми изобщо не достигат киносалоните и се пускат в продажба директно на DVD и по дигиталните видеоплатформи. Преди 30 години са били сред най-очакваните кинозаглавия всяко лято, а имена като Жан-Клод Ван Дам и Силвестър Сталоун са били сред най-големите звезди на планетата.
Какво толкова се е променило оттогава насам? Нима масовата публика е поумняла? Сигурно в известна степен и това е така, макар и масовата популистка вълна в световната политика днес, която ни връща обратно в средата на миналия век, да говори за точно обратното. Истината е, че много по-важен фактор за изчезването на касовите екшън филми е липсата на подходящи екшън звезди.
Зрители и критици масово подценяват необходимите актьорски качества, за да се изиграе класически екшън герой в съответната филмова продукция. Умението да се комуникира с аудиторията посредством минимум реплики, излъчването на премерена увереност и сила, харизмата, която привлича и женската аудитория редом с мъжката – това не са чертите на посредствен актьор. Това са чертите на филмова звезда.
И истината е, че повечето екшън звезди притежават тези черти. Силвестър Сталоун е десетократно по-добър актьор, отколкото повечето хора са склонни да признаят, и досега със сигурност трябваше да е спечелил „Оскар“ за поне едно от затрогващите си превъплъщения като Роки Балбоа. Арнолд Шварценегер може да има вдървена стойка и смехотворен акцент, но владее изкуството на самоиронията по-добре от всеки друг главен актьор в историята на Холивуд.
Мел Гибсън не прави изключение със своето делнично излъчване, което лесна прелива в маниакална енергия; Брус Уилис също е способен да зареди всяка своя реплика с много повече емоция, отколкото редица други, по-титулувани актьори. В това отношение Джейсън Стейтъм не прави изключение.
Британецът е открит от своя сънародник Гай Ричи и изгрява в режисьорските проекти на Ричи „Две димящи дула“ и „Гепи“. В тези два филма Стейтъм е много далеч от традиционното амплоа на екшън герой, дори напротив. В „Гепи“ актьорът играе неудачник и пионка в схемите, които движат абсурдно сложния и забавен сюжет на целия криминален филм.
И точно заради сравнително невзрачния си персонаж, Стейтъм улавя окото на критици и режисьори много повече, отколкото ако героят му беше класически екшън протагонист. Той въплъщава гледната точка на публиката, гласът на здравия разум и нормалността в свят на хиперболизирани и свръхколоритни персонажи от престъпния свят.
Едва през 2002 година, четири години след „Две димящи дула“, френската икона Люк Бесон превръща Джейсън Стейтъм в екшън звезда. Бесон продуцира „Транспортер“, написва сценария за лентата и поверява режисурата на най-доброто си протеже, Луи Летерие. Крайният резултат е модерна екшън класика със съвършено хореографирани екшън сцени като тази:
Стейтъм лично изпълнява каскадите в схватката, но тук достойни за адмирация са не само атлетическите му данни, а и засвидетелстваните актьорски умения. Всяко рязко движение, всяко обтягане на лицевите черти, всяко обръщане на погледа е премерено. Ако идеалната хореография е красивото лице на една екшън сцена, екранното поведение на централния протагонист, изразено именно в движения, мимики и жестове, е не по-малко важният грим на въпросната сцена.
След „Транспортер“ кариерата на Стейтъм е низ от успешни и не дотам успешни екшън заглавия, в малко от които той успява да засвидетелства актьорските умения, които му помагат да се утвърди в актьорската професия с ролите в първите филми на Гай Ричи. Достойно за споменаване е превъплъщението му в „Шпиони“, екшън комедията на Пол Фийг с Мелиса МакКарти в главната роля, с което Стейтъм показва изключителен, невиждан дотогава комедиен талант и открадва филма за себе си.
Но причината, поради която филмите му продължават да получават широко разпространение по киносалоните из света, е проста. Тя е именно фактът, че той е овладял изкуството на това да бъдеш екшън герой. Днес то се неглижира от по-големите актьори на нашето време, много от които се придържат към стереотипната нагласа, че актьорско майсторство се предава най-вече с преиграване, грандиозни речи и много сълзи.
Затова и е толкова освежаващо, когато реално добър актьор изиграе класически екшън герой, като Киану Рийвс в „Джон Уик“ или Том Харди в „Лудия Макс: Пътят на яростта“. Затова и филмите на Джейсън Стейтъм получават широко разпространение по киносалоните, а екшъни с бивши спортисти без капка артистизъм в себе си се пускат директно на дигиталния видеопазар. Защото публиката никога няма да се измори от екшън герои, стига да бъдат изиграни правилно.
