Михаела Петрова
Много ми се иска да има българска дума, която обема всичко, което означава английската scent, но няма. Така че пуристите да ме извинят, че днес ще говоря за scent на местата, хората, нещата. Би могло да се нарече „дъхът“, но не е точно това. Филмът „Усещане за жена“ (Scent of a woman) много добре илюстрира значението. Слепият главен герой лейтенант Кол Франк Слейд, пресъздаден от Ал Пачино, имаше много силно развито обоняние. Компенсаторно на слепотата му. С обонянието си можеше да разбере какъв е характерът на хората, скоростта на Ферарито и, разбира се, усещането за жената, така както всички, които могат да я видят с очите си, не са в състояние да го направят. По scent-а, който тя излъчва можеше да разбере възрастта, нрава ѝ, дали има лунички и дори вкуса ѝ. Да, интимния.
Според речника scent може да означава: аромат в парфюмерията и ароматерапията; мирис – без значение дали е приятен или не съвсем; следа, диря – онова, което могат да надушат кучетата, животните, които преследват плячка, а също и плячката, ако се усети навреме; синоним е на „усещам“; в определен контекст означава и „душа“. Знаете, духът, душата на нещо, било то човек, място, което посещаваш или работиш, кафенето, в което предпочиташ да пишеш, имат свой дъх и дух. Понякога нещо те привлича, чувстваш се спокойно и си готов да се отвориш, друг път интуитивно се свиваш само заради някакъв scent, който неуловимо усещаш. Обикновено го наричаме: „Нещо не ми харесва тук“.
Този scent в интимните взаимоотношения също е много определящ дали двама души ще останат заедно. Могат да имат прекрасни качества, възпитание, ум, толерантност и въпреки това специфичният дъх на човека да започне да ти крещи: „Махани се веднага оттук“. Ситуацията може и да е обратната – взаимоотношенията да са драматични, не особено приятни, но миризмата на другия да разпалва страст и необяснима за разума привързаност. Както винаги, най-добър е средният път, но както знаем, не е най-честно срещаното нещо.
Същото усещане имам и за държавите, които посещавам като турист. Не съм от най-запалените пътешественици, дори обратното. Отскоро пътувам и честно казано, макар да обичам някои от усещанията – като излитането на самолета, което сякаш сваля от гърба ми целия ментален и емоционален товар на ежедневнието, разхождането сред туристически забележителности не ме провокира да искам „още и още“. Понякога ми се случва да чета за приключенията на запалени пътешественици и без да съм стъпила на чуждата земя, да усетя този специфичен scent на мястото и желанието ми да го опозная да се изпари. Или да се появи.
Първото нещо, което правя, когато стъпя на чужда територия, е да вдишам дълбоко, за да усетя дъха на мястото. Спомням си, че когато за първи път напуснахме границите на България през далечната 1989-та, написах на заглавната страница на дневника си: „Напред към света, който мирише на Corecom”. По време на социализма понякога влизахме в тези магазини със западни стоки, само за да миришем недостъпния Запад. Трябва да призная, че с пренаселването на Запада след отваряне на границите на Обединена Европа, този някогашен „мирис на Запад“ малко се промени. На места е твърде източен. А може и ние да свикнахме, защото вече ползваме много от препаратите за пране и почистване, които доставят този специфичен аромат на някогашните корекомски стоки. Усещам го понякога, когато си простирам прането и ми става смешно, че дори тази фина жилка на миризмата, която интуитивно те кара да харесваш нещо или не – може да се окаже подвеждаща в някаква степен.
В този ред на мисли, тази година за първи път помирисах Изтока. Колкото да установя, че миризмите на Индия отдавна са се настанили и в България. Или може би си ги е имало и преди ароматните пръчици да навлязат във всички йога студиа и други пространства, които търсят ефекта на някаква предразполагаща към „духовни практики“ или терапии атмосфера. Повечето вегетариански и вегански места също миришат по този странен начин, който често ми пресича апетита. Нищо „духовно“ няма в самите миризливи пръчици. Нито в кориандъра, кимиона, масалата и каквито и да било други подправки. Нито в ароматите сами по себе си. Да, те внасят някакъв вкус, правят корекция, буквално „подправят“ изчистения вкус на храната. А лютото, както вече е добре известно, е превенция срещу разни зарази и бактерии.
Наясно съм и с аюрведичните типажи пита, вата и кафа. Много е възможно да съм сред първите, които са писали за тях в женски списания. Интелектуално съм изключително добре подготвена. Но физически нито се адаптирах след всички години, в които това стана модно и тук, нито понесох остротата, с която почувствах всички тези миризми на оригиналната територия, където е създадена концепцията на лечението и балансирания здравословен живот на база на аюрведа. Вярно, не съм посещавала баш майсторите, но мисля, че няма и да го направя след всичко, което измирисах там.
През последните дни вече ми беше толкова трудно да се доближа до миризма – дори в ресторанта на хотела ни, че когато двама симпатяги в бели роби ме подканиха към някакво балансиране на чакрите и размахаха шишенца с аромати към мен, се чух да казвам: „Ако чакрите миришат така, не искам да имам никакви чакри“. И бързо се изнизах към кошче, в което повърнах от натрапчивата миризма.
Нямам нищо против философските идеи, митове, легенди, космогония и земни притчи. Нищо против цветната експлозия на женските сарита и блясъка на мъниста, дрънченето на гривни дори и сред най-бедното население. Сигурна съм, че сноповете от реалности, в които съществува не само Индия, но и много други държави от Изтока са великолепен начин човек да приеме едновременното съществуване на парадоксите в този свят и да не приема драматично каквото и да е. Сигурна съм, че каквото и да се види там, в която и да е точка, в крайна сметка има онзи дзен ефект върху теб.
Но през повечето време, заради всичко, заради което имам респект към индийското влияние върху културата и духовните препратки, се чувствах все едно дълго съм си писала и общувала с интересен човек през защитата на интернет. И съм се вдъхновявала, докато си пия ароматното кафе с тестената си закуска. Или съм се наслаждавала на телешкия си стек с качествено мерло. Дошъл е обаче моментът да се срещнем и изведнъж разбирам, че този мъдър човек буквално „не мога да го дишам“.
Няма да изхвърля „бебето с водата“, защото имам достатъчно респект към всичко създадено и оцеляло от вековете до нас. Но за себе си знам, че „интимни няма да си станем“, защото предпочитам да не го мириша. Този scent не ме накара да се чувствам добре. Не ме отвори и отпусна, а ме напрегна и затвори.
Едно от първите неща, които направих, когато се прибрах, беше баница. Стомахът и цялата тази свитост, се успокои, когато усетих уханието на бухналото тесто с яйцата, киселото мляко и маслото. А синът ми каза: „О, пак замириса на дом“.
Още от автора:
- За ритуалната чистота и мястото, в което водата ни "заземява"
- Животът ме озадачава постоянно
- Да празнуваш живота. Какво означава това?
- Нова надежда: „Винаги съм мечтала да живея в 20-те“
