Тези дни се случи нещо съществено в българската литература. Преиздадоха Виктор Пасков – един от най-големите умове, що се отнася до използването на словото в цялостната му мощ. Като абсолютен любител на книгите, нямаше как да не се впечатля. Дори от луксозния вид на самите издания, ако щете. Твърди корици. Заслужена почит към едно дарование, което си отиде от нас без време.
Ще напиша по няколко изречения за всяка една от двете творби. Заслужава си да ги притежавате.
1. „Балада за Георг Хених“ е може би най-знаковото произведение на Пасков. Повест. Тънка и мълниеносна. Атмосферата вътре е неистова – следвоенна София, в цялата ѝ бедност и нищета. В целия ѝ глад и мизерия. Време, в което материалното превъзходство поражда презрение между хората. Имаш бюфет и си враг. Нямаш бюфет и си никой.
Сред цялата тази неистова реалност, малкият Виктор – главен обект на повествованието, среща стария майстор на цигулки Георг Йосиф Хених. Тяхното приятелство е всъщност един своеобразен диалог между земята и небето. Старецът, изоставен от своите близки, който всеки миг ще посрещне смъртта си, разговаря с малкото момче, което тепърва опознава света. Заедно те правят цигулка за Господ. Обединява ги добротата.
„Човек забравило себе си обича.“ - така казва веднъж дядо Георги на цар Виктор. И е прав. След като прочетете тази книга със сигурност няма да бъдете същите. Няма да забравяте да обичате себе си и околните. Ще си спомните кое е същественото в живота и кое е просто празна материя. Ще плачете и ще вярвате. Това е книга за духа и неговата значимост. За опазването му. Спирам дотук. Оставям на вас да продължите редицата.
2. „Германия, мръсна приказка“ ни отвежда далеч. Много далеч. Главният герой заминава при баща си във Фрайберг, за да промени бъдещето си. Една история за порастването. За съзряването и осъзнаването на грозните, болезнени истини. За смисъла на това да си артист и да умреш като такъв. Езикът е прецизен и в същия момент достатъчно груб и достатъчно циничен, за да не ни спести нищо.
Картините в него са ярки и реалистични. Случките още повече. Надеждата и безнадежността стават едно цяло, за да ни поднесат роман, който не е български в същността си. Той е отвъднационален, както бе казал в една своя анотация Димитър Стоянович. Това е роман за възможността да оцелееш, когато всичко наоколо ти се струва застинало в мъртва стерилност. Той е една бомба от музика, похот и честност. Култова книга, каквито са впрочем всички останали на маестро Пасков. Потърсете ги и ще се убедите сами.
Щях да забравя – моите адмирации към издателство „Сиела“, задето правят опити да възродят същинската българска литература. Хубаво е да се разбере, че нашите родни класики не свършват с Иван Вазов, Димитър Димов, Антон Дончев и Димитър Талев. С цялото ми уважение към тях, разбира се. Но има и други. Има го Виктор Пасков.
Мир на прахта ти, цар Виктор! Помним те. Неизбежно е.
