Михаела Петрова
Преди няколко статии време, споделих, че комплексите не са чак толкова лошо нещо. Стига да се осъзнават и да си достатъчно адекватен да прецениш кои ти вършат работа за момента и кои са с изтекъл срок на годност. Стига да можеш да прецениш кои от тях те приобщават към някоя социална среда и харесва ли ти да си част от нея.
Кои са здравословна бариера срещу глупости и не ти пречи да ги съблечеш като вечерна рокля и високи токчета, когато се прибереш у дома.
И не на последно място, кои са творчески градивни. Няма какво да се лъжем, повечето артистични натури са бъкани от различни комплексчета, иначе нямаше да изтласкват чрез изкуство и да помагат на аудиторията си да прогледне за собствената си скрита същност. Разбира се, най-приятно е когато от всички тези комплекси, се раждат комедийни сериали, но и любимите ни драматични сюжети са изтъкани от тези влакна. За да ни пречистят и дарят с мъдрост и устойчивост при преминаване през собствените ни рубикони.
Извън изкуството, сприятеляването с комплексите е много ценно за нещо, което бих нарекла „самоменажиране“. Научих се да си признавам, че имам комплекси, когато бях още млада и се налагаше да отказвам прекалено много покани от мъже, които не исках да обидя с това, че ги отблъсквам. Въобще, ясно е, че повечето комплексчета изскачат на повърхноста, когато човек е в пика на емоционалния си живот.
Имах приятелка, която си събуваше обувките в най-далечния край на стаята, когато попаднеше в мъжка квартири и предпочиташе да изглежда смешно като танцува по мокета преди да се хвърли в леглото с избраника си, само защото се притесняваше, че може да й миришат краката. Целта на танцуването по мокета беше да се обезмиришат или поне да го отиграе, че са станали мръсни от каквото там е било подовото покритие. „Не мога без танца на самодивата“, казвала им тя закачливо и предпочитала да я мислят за лудичка, отколкото да им замирише на спарени от обувки крака.
Разказвам тази история, защото много често човек знае, че е смешен, когато се опитва да прикрие комплексите си, но често го предпочита. Има комплекси, които те карат много да се стараеш – на работа, в ученето, в нещо, което искаш да постигнеш и си неуверен. Те винаги са ми напомняли на онези бактерии, които ни предпазват от прекалена изнеженост и помагат да се изгради имунитет. Затова си ги наричам „душевни бактерии“. Някои е добре да се преболедуват на младини, като варицела, за да не те увредят по-сериозно, когато се появят в по-зряла възраст.
В този ред на мисли, не е много смислена кауза да се борим с комплексарски емоции, мисли, чувства и панически синдроми, когато се появят като вълна. Отключени са от нещо, окей. Няма никакво значение какво ги отключва, има значение когато се отвори тази кутия на Пандора да включиш т.нар. вътрешен наблюдател.
Да изследваш какво правиш, как реагираш, от какво имаш нужда, докато те завладяват – цигара, чашка алкохол, прегръдка, носни кърпички за сълзи, сладолед, лист и химикалка. Да се търсят причини, корени на проблеми, да се хвърля вина към външни на системата ти елементи, били те родители, съпруг, дете, приятели, правителството, икономическата криза... е напълно излишно. Всеки стимул отвън е само ключ, кутията, която ще се отвори е твоя.
Комплексите определено са истинската ни интимна среда и да не си го признаваме, е скъпо струваща грешка. Те имат характер и всичко, което искат от нас, е да се сприятелим. Не го ли направим, стават много отмъстителни. И си го изкарват на самия теб.
Моите комплекси, освен че са различни, са на различна възраст. Едни са от детството, други са пуберитетски. Имам и съвсем нови – на около годинка-две. Някои умират в момента, в който се родят. Други си живеят в мен с години.
Когато започнах да се сприятелявам с тях, след доста изгубени битки, научих, че те са ни необходими като жизнена среда. Всичко, което се иска от нас, е да се научим да не ги пренасяме в среда, в която могат да инфектират взаимоотношенията ни с външния свят. Да ги признаваме пред себе си, а не да ги размахваме като достойнства.
Но ако можем да се шегуваме с тях, винаги е най-добре. Колкото и да е парадоксално, те се разтварят и се изпаряват в звънливата мелодия на човешкия смях.
Още от Михаела Петрова:
Тя беше жена с минало, нелишено от бележки под линия
Магия на вкус: магическата мощ на храната
Невидимите крила и видимите крака
