Днес е денят на славянската писменост и култура. Двадесет и четвърти май. Един от съществените празници в България. Нашият народ много обича да празнува. Каквото му падне. Важното е да има повод да седне на масата и да гуляе до зори. Ще ми се обаче, да поговорим за обратното – за това колко голямо значение има езикът. Без него не би могъл да съществува човекът. Без него човекът би бил някакъв робот. Или още по-лошо – някаква маймуна.
Представяте ли си какво би било, ако нямахме възможността да общуваме помежду си, да споделяме един с другиго кой какво го прави щастлив, кой какво го тревожи, кой защо плаче, кой защо се смее. Ако нямахме четмо и писмо. Как щяхме да сме едно? Как щяхме да си пращаме смс-и? Как щяхме да се събираме и разделяме? Как щяхме да съществуваме като цяло? Това не би бил свят, а ад.
Думите са онова, което прави реалността поносима. Оная специфична благост в изговарянето им. Силата им, за която често забравяме, а понякога даже не подозираме. Никъде на земното кълбо няма друго „обичам те“. То си е само наше и според мен звучи по-добре от „I love you” или от “Ich liebe dich.”
Обичам те. Изречението, което преобръща всичко. Изречението, което маха всяка болка. Ако кажеш на някого, че е красив – ти му даваш криле. Ако му кажеш, че е грозен – ти ги отрязваш. Именно това имах предвид. Думата може да бъде перо, с което да погалиш или оръжие, с което да убиеш.
Аз питам: в тия мудни, изтерзани времена – има ли смисъл да се нараняваме, да се обиждаме? Нека „мразя те“ отиде на заден план, а на преден дойде „липсваш ми“. Това, което изричаме напоява въздуха, който дишаме.
Ако сме негативни и тровим атмосферата със своето недоволство, ако само мрънкаме колко е гадно всичко, а нищо не предприемаме, за да осъществим промяна, ако се надуваме като пуяци и обиждаме другите, вместо да ги издигаме, ако хвърляме думите си като прах във вятъра – с нас е свършено.
Затова е толкова важно да си мерим приказките. Имаше една такава приказка: „Ако езиците ни бяха от стъкло и всяка дума бе способна да ни пореже физически, дали щяхме да внимаваме повече какво изговаряме?
За финал – искам да поздравя всички български учители и просветители. Те имат огромен принос за просветата, за образованието, за возвисяването на тоя народ. Тях никой не ги пита какво им е. Те остават в сянка, а без тяхната отдаденост и тихо трудолюбие, щяхме да бъдем неграмотни и глупави. Не бива да го позволяваме.
Сега – нека запеем заедно:
„Бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!“
Прочетете още:
- Играта на дългото събличане и краткото обличане в пробната на влюбването
- Животът не струва 5 стотинки, ако няма кой да те обича
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
