Михаела Петрова
Имам една група любими приятелки, които ме приземяват, както ми е приятно. Някога, преди четири-пет години, си организирахме вечери със задължително присъствие.
Правилото беше: мъж и деца не са извинение. Правото на женската ни среща е свещено.
Единственото извинение за отсъствие, можеше да бъде заболяване или пътуване. Но дори тогава имахме правило - отсъстващата приятелка да организира следващата сбирка.
Преди да срещна точно тези приятелки, настръхвах от концепцията „женска вечер“, нищо че бях от пионерите в налагането й с едни други готини девойки преди време.
Имаше момент, в който се преситих.
Нещата, на които се смеехме, историите, които си разказвахме, проблемите, които нищехме, ми станаха скучни. В онези времена, с първата група от типа Sex and the City, дойде момент, в който интересът ми се насочи към т.нар. „духовна страна“ на взаимоотношенията. Те не го приеха. Не че се подиграваха, но все искаха да ме приземяват с едно: „Интересно звучи, ама къде е интригата и клюката“. А аз точно бях полетяла.
Затова ме побиха тръпки, когато в живота ми се появи следващата компания за вечеря. „О, не“- казах си, няма да мога да го понеса“. Но така се случи, че нямаше как да откажа и се впуснах в приключението отново да съм част от група, която става институция в женския ми свят.
Този път беше различно.
Може и да се бях понаситила на самостоятелното летене в продължение на четири-пет години, но този път ми беше изключително приятно точно тези жени да ме приземяват. Определено имаше значение, че втората група приемаше моята „духовна“ гледна точка като даденост, а първата група момичета имаше нужда да изтърпява началото на промяната ми.
Факт е, че новаците в дадена област са крайно досадни. Много им е важно да отворят очите на всичките си приятели веднага. Първо ги удря „месианския комплекс“.
И много се изнервят, когато онези, с които си играят, не искат да приемат нови правила, книги, филми, концепции за живота, Вселената, секса, правилата на привличането.
Когато се сблъсквах отново и отново с категоричното: „не, не, това не е за мен“, се отчаях, даже малко се обидих, взех си шапката и си казах: „явно това не са моите хора“. Още не знаех, че по този път вървиш сам. Особено в началото. Такава е играта. За да пресееш собствените си убеждения, да разчепкаш сама и до дъно интимните си връзки, наследеното ниво на емоционална интелегентност от семейството, да се срещнеш с чудовищата на разочарованията си, да влезеш в лабиринта на Минотавъра без никакви приятели, хапки със сирена, пържени крилца и споделени оргазми. Само с нишката на Ариадна.
Едва на излизане от първия лабиринт, който те очаква по този път, осъзнаваш, че когато излезеш, нищо не можеш да разкажеш. Искаш, но не можеш. Знаеш, че трябва и другият да го е преживял, за да разбере нещичко от твоя трип. И знаеш, че няма смисъл никого да убеждават да поема този път, преди сам да се усети призован.
Ето затова втората ми среща с жените беше толкова различна и защо с тях ми се получи. Вече нямах нужда да натискам никого да играе моята игра. Промяната се беше случила у мен. Вече виждах „кипежа на живота“ там, където в началото на пътя ми изглеждаше, че има „отказ от духовен растеж“. Тогава започнах да слагам думата „духовен“ в кавички. Само за онези, които са в началото на пътя, тя означава нещо разделено от ежедневните ни радости, тревоги и предизвикателства. После се слива със самия живот и придава по-голяма привлекателност и реална стойност на понятието „заземен“.
През годините се чудех защо не успявам да създам нито едно подобно приятелство със симпатичните жени, които срещах по разнообразни семинари и ритрийти. Не че ходя много, но имам моите предпочитания и обичам да осмислям почивките си по този начин. Нещо повече – имам безспорен талант да убедя почти всеки да „седнем някъде“. Дори и вегани, които държат всичко, което слагат в устата си да е минало през собствените им ръце. С много чудесни момичета, сме говорили на общ език – онзи от семинарите, но въпреки това, приятелство не ми се получава.
Нещо повече – откровенно се дразнех и „кипвах вътрешно“, когато някоя от тях ми кажеше: „Остави Вселената да се погрижи“, „Това ти е урок“, „Ами, сигурно не можеш да си отваряш сърцето“, „ами, като пушиш, то не става нищо“. Нерядко ми е идвало от вътре да зашия един истински, човешки, звучен шамар на някоя от тях и да й кажа онова, което най-много мразех да чувам в периода на самостоятелното вътрешно пътуване: „А, кога ще живееш?“.
Разбира се, не го правех – от чисто възпитание, но колкото повече се дразнех от „духовните“ клишета, които поместваха в кутийка „недуховен“ всяка сладка женска клюка и интрига, толкова повече исках да хукна към някой бар с моите любими истински приятелки, да се смея, да си говорим глупости, да флиртувам и да танцувам с момчета. Отказах се да създавам приятелства в среда, в която можеш да чуеш само напътствия, но не и да получиш реален обмен и взаимопомощ за т.нар. „светски неща“ - работни проекти, вдигане на тежки предмети, творчески и чисто човешки обмен.
Случвало ми се е дори, двойка в празна кола да откаже да ме върне до София, с аргумента „пътя и товара всеки си го избира сам“.
Спомням си как тогава стоях на един тротоар с куфар и сак и си спомних как мои „недуховни“ приятелки преди време развъртяха телефони, за да намерят кой да ме закара и върне на някакво съвсем светско морско парти. Тука има някакъв бъг, помислих си. Изглежда тези познанства приличат на срещите по пътя на пилигримите. Всеки отдава почит на другия, но след това продължава сам. Идеята, характеристиката на това специфично пътуване явно е такава.
Но все пак, едно е да го избереш и извървиш сам. А съвсем друго, да го избереш заедно с други хора и да не се случва никакъв нормален човешки контакт. След известно натрупване на подобни преживявания, започнах да се наблюдавам и установих, че най-любимото ми нещо след като съм възвърнала вътрешния си мир , е да хукна като към оазис в пустинята при хора, с които усещам бълбукането на страстите човешки.
Сега обичам и първата, и втората група приятелки много по-истински, много по-осъзнато.
Хората, с които споделяш любимите си женски неща са други. Те са самият живот. Пъстър, необятен. С всички негови обрати и предизвикателства, срещи и раздели, радости и клюки, дрехи и обувки, самолетни билети и дестинации, мъже, деца и бебета, чревоугодничество и сладострастие, чиста обич и подкрепа.
Те са истинското огледало и маркер каква жена си ти и колко радост си способен да изживяваш в този наш объркан свят.
>>> За още полезни статии изтеглете нашето мобилно приложение ТУК >>>
