Александър Петров
Последните дни желанието ми да отида на работа беше точно толкова голямо, колкото желанието на дете да яде мляко с ориз за десерт в детска градина, но някак си и днес успях да стигна до там. Поне асансьорът дойде сравнително бързо – 10 минути. Ако знаехте, че работя на втория етаж, евентуално щяхте да се запитате защо не се качих ходом до там – повярвайте ми, на мое място и вие нямаше да можете да вървите. Та, качих се в асансьора и със самото пристъпване в него станах слушател на следния разговор между две колежки, които не познавах. Едната разпалено довършваше мисълта си:
„Друго си е да я подържиш, да я помиришеш…“
„Егати простачките… че и на работа си ги говорят тия неща… Тоя секс им е промил мозъците на всичките“, си помислих веднага аз. И моментално направих препратка към поредната си тежка нощ. Всичките сте такива – все да пипнете, да се възползвате, а за крехките мъжки чувства кой ще помисли?
Честно ви казвам, омръзна ми да бъда използван само за секс и жените да се възползват от перфектните ми данни единствено, за да задоволят физическите си потребности. Доскоро приемах дарбата си като мисия, която ми е зададена от момента на раждането. Да правя жените щастливи до един момент беше истинска чест и кеф – те сами ме търсеха, а на въпроса откъде знаят за мен, отговаряха, че били чули от техни приятелки. Един вид и преносно, и буквално, възможностите ми се предаваха от уста на уста.
Аз канех дамите, разбира се, свършвах си перфектно работата, те си тръгваха задоволени и усмихнати, а в края на всичко това аз оставах сам, попиващ с памук и спирт кръвта от раните по гърба си. С течение на времето тази дарба се превърна в проклятие за мен. Бях се превърнал в секс машина за доставяне на невъобразими, нечувани и несравними удоволствия. В един момент жените, които идваха при мен започнаха да ми носят дарове, за да ги вмъкна в претъпкания си график.
Тези, които не успяваха да се домогнат до мен, пък се озлобяваха и започваха да драскат неприлични картини във входа ми, постоянно чупеха шпионката ми, за да не виждам кой ми звъни и рисуваха сатанински символи по входната ми врата. А единственото, което исках аз, беше да правя добро и да се възползвам от прииждащото множество, за да намеря любовта, която да сложи край на проклятието да съм перфектният любовник. Да намеря момичето, което ще остане до мен и през нощта, за да мога да я…
…подържа, да я помириша… Да я подържа… да я помириша… да… я… подъ…. поми…. риша….
Събудих се уплашен и панически започнах да се оглеждам из стаята. Бях с вълнени терлици, плетен елек и завит с родопско одеяло, а приятелката ми ми дуднеше на главата. Говореше нещо, но докато се свестя от кошмара, от който тъкмо се бях събудил, единствените думи, които различих, бяха „Е, ти какво мислиш?“.
Какво мисля за кое?
"Пак откърти, нали… омръзна ми да заспиваш всеки път, когато започнем да водим сериозен разговор!"
Брей, че бързо пали тая мойта. Замислих се дали това, което сънувах, всъщност беше кошмар или пък самият Рай. Е, вече бях в реалността, затова кротко се извиних и учтиво я помолих да ми повтори темата на разговора ни, която тъй сладко ме беше приспала. Крепеше ме надеждата, че отново ще заспя и ще продължа съня си – вече с друго мнение по въпроса за задоволяването, разбира се.
„Питах те дали е добра идея да си купя електронен четец за книги. Защото от една страна е по-практично, обаче пък е съвсем различно да влезеш в книжарницата, да си избереш някоя книга, току-що излязла от печат. Друго си е да я…“
… подържиш, да я помиришеш.
Ясно.
Изпращайте ми своите мнения, съвети и смахнати истории на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
