Септември се настанява в календара без да пита. Нито природата, нито времето имат нужда от разрешението ни за каквото и да било. Цветът на морето маскира нежността си в друго синьо – синьо, пред което сякаш губим от своята увереност. Слънцето пада все по-ниско, а щъркелите са замръзнали като крайпътни стълбове, само миг преди да отлетят на юг.
Юг е пълен с копнежи. Неговата примамливост задържа по някакъв начин ентусиазма в нас.
Вървим по хладния пясък и осъзнаваме невероятната красота на това, че сме живи. Вместо черупки от миди, съвсем скоро в краката ни ще се въргалят софийските кестени, неустояли на гравитацията. Всички до един сме приковани към земя, която продължаваме да обичаме.
А как бихме искали да полетим! Да се издигнем в безкрая на небето, откъдето нещата тук, долу, със сигурност изглеждат твърде различно. Онези малки неща, от които се състои животът ни, също са част от огромния пъзел на вселената.
Населявайки тази малка планета, до един ние сме свързани. Приятелствата и любовите изпълват нашата същност на създания, неможещи един без друг.
Не обичам дългото сбогуване. Не употребявам думата „сбогом“, защото ако нещо е станало вече част от мен, то завинаги намира място в сърцето ми. Дори бившата любов остава завинаги там, докато се взирам в морската шир, обещаваща есен. Дори предателство, което от позицията на времето отдавна е простено.
Хладният пясък под краката ни кара да бъдем добри.
Говорим си за...
Има нещо магично в начина, по който лятото бавно си отива. То не отнася със себе си всичко преживяно, напротив. Заради него сме се запасили със спомени, които ще осмислят много други лета. Достатъчно е да хвърлим последен поглед към морето, за да върнем усмивката на лицата си. Достатъчно е само да затворим очи.
Хубавото не ни напуска. Погрешно смятаме, че моментите на тъга определят колко истински живи сме в момента.
Кестените са детска игра за краката на възрастни. Далеч от морето, ние пазим всеки негов аромат, всеки негов цвят, всеки негов шум. Затова сега, докато гледам към правата линия на хоризонта, знам, че отвъд нея надеждата и любовта остават. Тази увереност също е част от безкрайния кръговрат на природата.
Навеждам се и прибирам в ръката си една малка бяла мида. Време е да си тръгна от тук като птица, която копнее за юг. Но знам, че ще се върна, море. Знаеш, че ще се върна.
А сега довиждане дотогава.
Още от Добромир Банев:
- Ах, този наш (необикновен) живот
- Любовта е стара тема, по която винаги има какво да (по)кажеш
- Времето винаги е на страната на истината
- Заедно завинаги, завинаги заедно
- Човекът е тайна, която може да бъде разгадана
- Умът може да сгреши, но сърцето винаги ще поправи стореното
- Има още невидяно, има още неизказано
- Най-силни сме по време на любов
- Когато мъж избира цветя
