Този сакрален израз, с който завършват всички сватбени церемонии, за да може младоженците да се целунат пред възхитените гости, не влиза в нашите ритуали. Нито гражданските, нито църковните. Обаче пък си го използваме с пълна сила за щяло и нещяло. Повече с лека ирония, понякога сериозно. За момента сериозно.
Никой не мисли как смъртта ще го разделя в момент, когато ти се умира от любов.
Не е противоречие това. Умирането от любов няма нищо общо с екзитус леталис. То е желанието за още и още, и още по-още живот редом с любимия.
Който е умирал от любов, ще ме разбере, който не е, няма как да му го нарисувам. Как да обясниш състояние, което не може да се обясни нито научно, нито литературно. Да, попрочитали сме за спиране на дъха, за пеперудите в стомаха, за горещите талази и световъртежа, който те прави безтегловен, докато натежаваш в ръцете на любимия, всичките тези описания се противоречат едно на друго в частност и на нещата от живота вкупом. А самите неща от живота са точно това. Затова им викаме нещата от живота, за всичко друго си има строго определени названия.
Не, изобщо не философствам, просто се оплитам. В тези неща разплитане няма. В момента, в който има, нещата ги няма. Ясно ли е? На мен не, обаче е така. Проверено.
Никога не знаеш защо точно този поглед, този жест, тази усмивка, този тембър, а не някои други такива, предизвикват пеперуди и световъртежи. Или каквото там, за всекиго е различно. Него сякаш ток го бил разтресъл, докато в същия този миг аз просто отмалявам и с неимоверно усилие успявам единствено да отместя поглед. От неговия.
Никаква логика, нали? Но факт. Всеки да си подреди реакциите в собствен каталог и ще ги сравняваме. От което няма да има никаква полза, защото няма значение.
Няма значение как, има значение, че започваш да умираш от любов. Преди да знаеш, че е любов.
По-късно си задаваш въпроси от рода на „Ама защо пихме коняк?“ – „Не знам, аз не обичам коняк.“ – „Ами защо го поръчах?“ – „Не знам, аз мислех, че обичаш.“ Или „Отде-накъде започнах да мия чаши, които бяха измити?“ – „Мислех, че винаги миеш чашите, преди да се сипе в тях питието.“ – „Глупости, да не съм луда.“
В скоби да, луда си била в онзи момент. И той е бил луд, за да поръчва коняк, който никога не пие. И още по-луд е бил да ти каже пред сто човека „Ние сме родени един за друг.“ А ти просто не си била със всичкия си, за да му повярваш. Да продължавам ли? Безсмислено е.
Всеки има поне десет такива безумни неща от живота. Двата примера, които дадох, са с различни хора, на различни места и в различно време. Те първи ми хрумнаха. Скъпи, викам снощи, ами ако… Няма ако, прекъсва ме скъпият, има сега и тук, ние двамата, докато смъртта ни раздели. Играе го Ромео и Жулиета, щото аз не съм актриса, аз само пиша пиесите. "А, ще чакам триста години, докато умреш", хиля се, за да го дразня, а той се хили два пъти повече, че бръмбарите в главата ми искат да му изядат пеперудените мисли.
Репликите са от пиеса на абсурда, а ремарките – от комедия дел арте. Просто нещата от живота. Животът, който задължително включва в себе си смъртта. Която ще ни раздели. И както е прехвърлил ръка през рамото ми, собственически-небрежно, и като аз съм опряла глава в бузата му още по-собственически-небрежно, промърморва с най-тихия си шепот:
„Всъщност ще умра, в момента, в който престанеш да ме обичаш…“
И аз умирам! От любов. Оф…
