Няма какво да се лъжем - още дълго ще се говори на тази тема. Поне докато случаят не бъде окончателно разплетен, макар по всичко да личи, че все повече се заплита.
Ще започна така: недопустимо е мъж да удари жена. Която и да е тя. Каквото и да е сторила, ударът не е решение. Това - първо. По важност и значение. Второ – недопустимо е да не се реагира веднага.
Не след пет години, както е направила Диана Димитрова. Тя казва следното в изявленията си: „Ако го бях разкрила тогава, кой щеше да ме чуе?” Чакайте малко, тук има нещо гнило – жертвата на тормоз чака да стане известна, за да накаже насилника си по-сурово, един вид – популярността да ѝ помогне да му го върне, както си трябва. Да стане личност, пък тогава да раздуха случая. С надеждата някой да ѝ обърне по-голямо внимание. Шумът да е до небесата. Е - ако не друго, шумът беше постигнат на високо ниво.
По начало на проблема, свързан с насилието, трябва да се обръща внимание. Огромно внимание. Това е истински, реален ужас. Имам познати с подобна случки в биографията им. Неприятно е меко казано. Кошмарно е. Ад е. Унижение е. Но дали адът в тази сага не е бутафория? Дали не е декор? Това нито аз, нито вие знаем. Можем само да следваме пътя на логиката и да видим къде ще ни отведе той. Снимачна площадка. Работна обстановка. Екип от много хора. Някак си умът ми не побира да е възможно всички да премълчат подобна ситуация. Не ми се струва човешко. Ще кажете, че в България всичко е възможно. И вие също ще сте прави.
И все пак... не мога да си го представя. След гръмовната защита на Юлиан Вергов и едва ли не порицание към Диана Димитрова от цялата гилдия, ако това наистина се е случило, което в крайна сметка предстои да стане ясно, защото истината винаги излиза наяве по един или друг начин, говорим за патологична тъга. Това би бил абсолютен крах. От друга страна една актриса заложи цялата си кариера на карта. В името на собствената си правота. Ако не я и изгуби вече.
Но! По-важна от кариерата е само и единствено истината. Истината, която ние - обикновените странични наблюдатели, все още не сме научили. Бързаме да си вадим изводи. Бързаме да линчуваме. Тя е лъжкиня, той е насилник и така нататък. По всяка вероятност само едно от двете твърдения е вярно. И тук въпросът не е във вдигналия се шум. Въпросът е какво ще остане след този шум. Ще спрат ли мъжете да бият жените си? Ще станат ли повече целувките от шамарите? Това ще бъде едномесечна сензация или начало на промяна към добро? Лично мен това ме интересува. Не Диана Димитрова и не Юлиан Вергов. Те са публични личности, които би следвало да дават пример. И то не примери как не трябва да се прави.
Аз не бих взел страна. Не съм бил там. Не съм видял с очите си. Не съм чул с ушите си. Не съм станал свидетел, съответно не бих могъл да дам обективни показания като журналист пред вас. Но съм наясно с друго. Не е нужно да си познато лице, за да станеш жертва на насилие. Някои жени никога не излизат на светло. Никога не разказват за личните си трагедии. Просто угасват в мрака. Разплакани и сринати. Ето тези трагедии за нас като общество ми се струват далеч по-съществени от тази медийна драма, с претенции за трагедия, която едва ли ще остане в историята.
