Десет жени като десет малки градчета с древна история

Имам една група приятелки, с които се виждаме веднъж годишно. Повечето от тях живеят в чужбина. Затова сме решили да пътешестваме заедно за четири-пет дни. На различни възрасти сме, с разнообразен статут на семейното положение и домочадие.

Имаме различия в характерите си, но в общи линии би могло да се каже, че сме от една и съща софийска среда – принадлежим на специфична столична група, в която „всички се познават“. Харесали сме се през годините, постепенно сме се оформили като компания, с която ни е приятно да прекарваме времето за почивка и развлечения. Полагаме съзнателни усилия да не се изгубим покрай естественото разпиляване, което динамичният и космополитен съвременен начин на живот предлагат. По тази причина годишните ни срещи са много ценни.

Наскоро бяхме в италианската област Пулия. Избрахме вила, в чиито център има трула. Трулите са едни малки кръгли бели къщички с конусовиден покрив. Най-известният град с оригинални трули от XV век е Алберобело. Но могат да се забележат пръснати из цялата област, насред земеделски земи и полетата с маслинови дървета. Отдалеч всичко това изглежда като зелено море, тук таме с белите шапчици на бели къщета като пяна на вълнички.

Докато си говорехме и пиехме просеко около басейна в нашата вила, наблюдавах как и ние помежду си, отдалеч се възприемаме по един начин, но когато се приближим, то се оказва друго. В никакъв случай лошо или разочароващо, а просто друго. Във взаимоотношенията между близки хора, които не общуват дълго време или получават частична информация за живота на другите чрез социалните мрежи, а после се видят и прекарат време заедно, също се получава ефекта: Ооо, изглежда като море, а всъщност са маслинови дървета с постройки насред тях.

Същото е с онези тестове, които понякога си правим от типа: кой цвят, кое животно, кой ключ виждаш на картинката, в коя врата ще влезеш. Това означава нещо лично за теб. Не за друг. И не за другия.

Докато бърборехме безкрайно за какво ли не, се очаровах от наблюдението как животът на всяка една се случва, променя, създава не от външни фактори, а от нейните лични убеждения. Наблюдавах как външните фактори, които понякога въобще не са приятни, независимо къде живееш и работиш или какъв социален статут си постигнал, задължително преминават през филтрите на възприятие на всяка една от нас. Сякаш са доставка от варовик, от която всяка създава свои къщички и свят. Точно както в Остуни, известен още като „белия град“, не съществуват трулите. Там варовикът сякаш е издълбан и измазан отвътре.

Може и да не съм права, нямам познания в областта на архитектурата и строителството, но в нещо такова, сякаш издълбано, нощувах една нощ. Така или иначе, няма нищо конусовидно. Като градчетата в цялата област Пулия, които обиколихме за седмица – Бари, Полиано а маре, Монополи, Остуни, вилната зона Долче Армония, Мартина Франка, Алберобело. Подобни като структура, но всяко различно със своя история и адаптирано напълно към своето сега – например със слънчеви панели, климатици, инсталации за вода от кладенец. И чат-пат сувенири и конфекция не само от областта, перфектни ментета на най-известните модни марки, дори на един плаж имаше голяма сергия със стока от Бали. XXI век, тъй е то.

Така бяхме и ние – десет жени като десет малки градчета с древна история. Носим историята си с нас, другите ни възприемат чрез нея, но всеки един постоянно я адаптира към своето настояще. И по свой начин, се опитва да я „продаде“ – чрез работата си, чрез начинът, по който възпитава децата си като малки и общува с тях като големи, чрез новите контакти и знания, с които се е обогатил или е създал покрай смяната на софтуера в собствения си живот, акъл, сърце, кръст, черен дроб.

И обикновено „не живее“ там, където „ходят туристите“ – там, където е публичен. Повечето от нас, прекарват своето настояще в „новия град“ или „индустриалната част“, където тези, които могат да ни видят, никога не пристъпват. Там не им е интересно. И това е добре. Няма нужда животът ни да бъде интересен на когото и да било друг, освен на нас самите, когато сме в „новия си град“, необезпокоявани от публика.

Спомних си как се очаровах първата вечер в стария град на Бари. От малките улички, в които съседите са си извадили столове и са седнали навън, от насъбраните пред портите цели семейства, в които най-възрастната жена меси тесто, а по-младите правят формите за пастата, наречена orecchiette – ушички. От децата, които играят вън до 12 през нощта, на площада около базиликата „Св. Никола“, на морския кей. На повечето къщи вратите бяха отворени, можеш да им видиш кухните.

Усещането беше за нещо интимно, но не по шумен начин. Но след това, когато преспах в къща в стария град в Остуни, рязко си спомних защо престанах да се настанявам в любимата ми къща в Созопол преди повече от 15 години. Дори на тихите улички, денонощният шум на туристите, е доста досаден. За една вечер е приключение. За живот вероятно не е особено приятно.

Обясних си защо възрастните жени, опънали масите за тестото си пред къщите, са доста намръщени. Дават да ги снимаш, знаят че са атракция, но истината е, че най-вероятно им е байгън от туристи и не виждат никаква причина да любезничат. И в други магазинчета за сувенири по туристическите места, ми направи впечатление, че обслужването е в стил: „ако щеш“.

Така е и с нашите истории, особено онези, с които сме станали публични по някакъв начин. Могат да бъдат изключително чаровни, забавни, интересни, но в момента, в който осъзнаваме, че са станали наш бранд, запазена марка – и всички ни преценяват според тях, ни стават тесни в раменете. Като човек с много добро CV – градил кариера, специализирал се, посветил години от живота си в нещо ...и изведнъж така му писва, че като чуе за работа, в която се е специализирал, не му остава нищо друго, освен да стане кисел и да казва на хората: „Ако щеш ме наемай, не ме интересува“.

Много от нас вече са създали свои нови „вътрешни градове“, но повечето хора, които ни познават отдавна, очакват и искат от нас само „сувенирите“, които свързват с историята ни. Ако ще да са произведени в Китай. Дразня се често от това, макар да разбирам, че е нормално. Преди 5-6 века, бедното население в Алберобело е измислило строежа на трулите така, че като се махне конуса от върха на къщата, всички останали тухли могат бързо да паднат и да се махнат. Това е било важно, за да не ги таксуват за притежание на къщи, когато дойдат събирачите на данъци.

Днес даваме пари да ходим да ги снимаме, а закупуването на такъв имот, въпреки че селището е защитено от ЮНЕСКО, е доста скъпо. И все пак има чужденци, които го правят, реставрират ги, превръщат ги в хотели. За онези хорица преди 600 години, това въобще не е важно – че някога, в далечно бъдеще, нещо, което са направили заради оцеляването си, може да бъде страноприемница за 100 евро на вечер.

Точно по същия начин, за много от нас, онова, което вече сме създали, но не са минали дори 100 години, за да бъде оценено или напълно забравено, не е чак от такова значение. Ние имаме само нашето днес. И няма никаква нужда то да е интересно на „туристите“.

Важното е да го създадем така, че ние да сме окей със собствените си избори. Да създаваме онова Сега, което ни отива, с варовика, с който разполагаме. И храната да е точно каквато трябва, приготвена Сега. Пък ако ще да е най-голямото клише.

Личните ни истории също са клишета. Единственото, което ги прави стойностни, е как избираме да ги преживеем точно Сега.