Все по-често чувам по новините за хора, които слагат край на живота си. По различни поводи. По различни начини. Уморяват се от механизмите на света, може би. Последният такъв случай бе с петнадесетгодишното момче, което бе намерено мъртво. Толкова кратък път е извървяла тая душа и бързо е решила да вземе финалния завой...
Чувствителността на новото поколение се оказа в пъти по-изострена от тази на предишните поколения. Нека не звучи като извинение. Просто е факт. В днешно време стават самоубийства заради постове във фейсбук дори, което е ужасно. Заради счупени, невръстни любови стават какви ли не бели. Най-вече – над жертвите се спуска плътната, черна сянка на нейно величество Депресията.
Това е сложна тема, за която много трябва да се говори. Онзи ден написах статус в социалната мрежа в тая връзка и да ви кажа честно – бях потресен от изказванията на някои от коментиращите, които обясняваха в общи линии, че депресията се била лекувала с твърда ръка, тоест – с бой. Потресаваща теза. Забий му два шамара да се стегне и не го мисли повече! Страхотна логика, наистина. Пернишко възпитание. Интересно ми е дали тези хора мислят каквото пишат или просто се правят на интересни. Дано да е второто, защото първото ми се вижда нелогично и непростимо. Кой знае колко са били бити тия, които твърдят, че юмрукът в лицето може да те извади от дупката. Кой знае колко са плакали и те... Жал ми е за тях.
Бих желал да запитам: Как се лекува тъга с удари? Тупаниците как утешават? Какъв проблем решават и не го ли задълбочават? Какво посяват те в психиката на ударения, ако не още и още меланхолия?
Депресията може да разцъфти като роза, нужно и е само едно семенце страдание. Но това повечето хора не го разбират. И аз не го разбирах, докато най-близкият ми приятел не скочи от шестия етаж. Загубих го и разбрах. Тия състояния трябва да се лекуват навреме.
Най-добрите лекарства са три на брой: разбиране, топлина и много, много говорене за онова, което ни причинява болка в душицата. Ако ги няма сега – после е прекалено късно.
Дори да съжаляваме – необратимото вече се е случило. Закъснели сме. Не сме били там. Не сме успели да надхитрим смъртта. Край.
Онзи ден моя близка ми сподели, че синът ѝ имал суицидни мисли. Тормозили го съучениците му, проявявали агресия към него, подигравали му се. Започвам да си мисля, че там започва всичко – в тоя детски затвор, наречен училище. Децата понякога могат да бъдат далеч по-жестоки от възрастните. Могат да унищожат свой връстник, да го изравнят със земята, усетят ли, че е по-слаб от тях. Тоя тормоз може да продължава с месеци, с години. Детето може да не ви каже нищо. Да се прибира все по-тъжно след часовете. Докато в един момент му причернее и най-лошият кошмар стане реалност.
Всичко зависи от родителите. От топлината, която те отдават. В един дом, в който обичта е на привършване, няма как да липсват аномалии. Човек не изпада в депресивни състояние без причина. Всяко терзание има своя корен. Въпросът е да го открием преди мракът изцяло да ни погълне...
И помнете – надежда винаги има!
