Те са изтъкани от тънкия мирис на мокра шума, леката мъглица, увита около оголените клони, облачните вълма, паднали ниско над хоризонта, вкуса на печени кестени и хрущящия звук на сланата рано сутринта. От бледите лъчи на промъкващото се като през бинт вече зазимяващо слънце. От блещукащите изнемогващо звездици върху платното на зъзнещото небе.
Ресните им се закачат в храстите, по които аленеят като капки кръв някоя и друга изостанала шипка или спаружено плодче, забравено от есента. Съмва се към 7:30, стъмва се в 17:00, а притъмнява още откъм 15:30. Най-мъчното време като климат, сиво-кафеникаво и тъжно. На болножълти петна от дърветата, които още не са се предали, но вече нямат сили да устискват последните си листа. Дъждовните капки просмукват и натежават, но декемврийските шалове топлят, защото това им е работата.
Те са стояли три сезона в гардероба и сега е тяхното време, тяхното царство. Царството, което се опитват да направят по-весело, напук на мрачността в природата. Декемврийските шалове са задължително пъстри и ярки – като венец на взимащата си сбогом есен. В тях има от розовото и прасковеното на пролетта, от изумруденото и тюркоазеното на лятото, от оранжевото и червеното на есента. Те обгръщат врата ти, прегръщат раменете ти, развяват се около теб и топлят.
Топлят не само тялото ти, топлят и мислите, и настроението, и погледа – към спирката, към вкъщи, към да не е много скована зимата, да съм здрав и да си свърша работата, да ми върви в делата и в действията, да се справя с преизвикателствата извън и вътре в себе си. Не че всичките тези неща не са целогодишни, но декември е преходен месец и някак ни се ще да е по-щадящ и да го преходим успешно.
Аз така ги виждам нещата. Така ги усещам. Така се облягам на декемврийските си шалове, защото може да са невеществени, метафора са ми. Тъмнозеленото ми палто, прегърнато от ръката на Безценния ми, сивото ми палто, загърнато в неговия шал, защото аз пак съм забравила моя на дивана в хола, така сме свързани като с обща пъпна връв и какво като хора, заврели нос във вдигнатите си яки, се обръщат укоризнено след нас и плетат протяжните шалове на градската клюка. Ако топлят самотните им душички и внасят някакво проблясване, дори от завест да е, халал да са им.
Декември се изнизва като шал от раменете на танцьорка, при последното ѝ фуете на есенната сцена и утре още току-виж сме осъмнали в звездно-синьото на новата година, в ослепителната ѝ белота, която да превърже раните на самотността и сивото ежедневие. И ще стане бяло и чисто, ако не утре, в други ден, след пет дни, само да сме здрави.
Декември е – време за пъстри шалове и топли сърца. Надмогването на сивотата и хлада си е в нашите ръце. Скъпи, викам, подай ми шала от дивана, да не се връщам, а той отговаря не, скъпа, днес този и ми увесва на врата един с принтирана „Целувката“ на Густав Климт. Голям кич, верно, ама е с подтекст, нали?
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Любовта е да те е грижа за този, когото обичаш
- Единият, Другият и... Моят
- За октомврийската любов никога не е късно
- У дома е, където се будим заедно
- Септември е любов – узряла, мъдра, обещаваща
