Децата винаги ни учат на безусловна любов

02.05.2018 18:00

Говорим си с приятелките за децата. Не за малките, а за големите – нашите са в широкия диапазон на пуберитета – от 12-13 годишни до 25-26. Това, че горната граница е 25 да не ви учудва – последни научни изследвания са доказали, че във връзка с някакви съвсем конкретни биохимични процеси, на практика процесът на тийнейджърското съзряване на всички нива – физическо, емоционално, ментално продължава до 25-тата година.

Имаме и приятелки с деца, които още не са дорасли за детска градина. Те обикновено слушат разказите за големите ту с широко отворени очи и зяпнала уста, ту с разбиране и аргументи, които обясняват със своя собствен опит. Нормално е – все още са по-близо до тях, отколкото до напредналите с възрастта и опита майки.

Каквото и да си разказваме, се случва да задаваме въпроса: „Как се справи с тази ситуация?“. Знаете как е, когато жените си говорят за децата. Всяка реагира на различните предизвикателства, пред които тийнейджърите изправят собствените си родители, по начин, който преценява в момента. Няма никакво значение какво е чела по въпроса, какво си е мислела за подобни ситуации, когато е слушала за тях, дали се е консултирала с професионални психолози, дали е искала съвет от свои приятелки или някой социален форум. Дойде ли на падеж ситуация, в която детето хвърли ръкавица за дуел с родител, трябва да се реагира на мига. И честно да си кажем, винаги сме неподготвени.

Всеки родител, с повече от две деца, го знае – няма никакво значение, че децата се възпитават еднакво. Няма значение дали са момчета или момичета - кризите на порастването се изживяват индивидуално. И многократно. С различен отенък, ракурс, бунт, обвинения, дистанциране, завръщане, алкохол, „леки“ наркотици /в добрия случай/, тъпчене с храна или анорексични пориви, късно прибиране, влюбвания и разлюбвания, асоциалност и затваряне в себе си, прекалено социализиране, бисексуални проблясъци, маргинализиране или вкопчване в среда и имижд, тотално различен от този, на който са били свидетели в семейната среда. Нещата почти винаги могат да се развият като в онази реклама, в която рефренът беше „Къде сбъркахме?“.

Още от Авторите

И обикновено на майките се пада да се справят. Да се тревожат, паникьосват, да приемат, да бъдат мъдри, да предприемат най-адекватното действие според случая. Бащите просто не могат. Това е времето, в което се формира емоционалното тяло – и това не е някакъв езотеричен факт, а отново научно медицинско изследване, свързано с действието на разнообразни хормони. Мъжете, знаете, не са особено добри в разговорите и справянето с емоциите. В общи линии имат две реакции, стига да не блокират и да останат умълчани, скрити зад „вестника“, компютъра. Или раздават забрани, включително за излизане от вкъщи, в стил: „ако излезеш от тук, никога повече не се прибирай“.

Или го приемат по-лежерно: „Аз какви съм ги вършил, пък виж колко съм готин сега“. Но в общи линии, тийнейджърите са хитри и успяват да се промушат покрай забраните или скриването на главата в пясъка на бащите. Майката е друга бира. Тя може да е бясна на детето в един момент, и в следващия да се превърне отново в загрижена орлица, ако се окаже, че го боли глава, корем или има разстройство. Дори и да каже: „Ти си надробил попарата, ти ще си я сърбаш“, вътре в себе си е на стартова позиция да мобилизира всички свои и чужди земни и неземни сили, за да помогне щетите от попарата да се оправят.

Интуитивната ѝ връзка с децата е много по-силна и често усеща накъде отиват нещата, преди да е премината здравословната доза бунт. Съвсем тенденциозно използва бащата, за да излезе от неговата уста и авторитет къде трябва да бъдат поставени граници. Това е идеалния екип и вариант за справяне с всякакви тийнейджърски проблеми. Стига този екип да бъде осъзнат за ролите си и да действа заедно, без обвинения, нападки и спорове помежду си. Едно от най-важните неща в този период от порастването на децата е да усещат, да виждат и да чуват, че мама и татко са стабилен гръб и между тях няма противоречия по отношение на проблемната ситуация.

Но в такива времена живеем, че много често оригиналните родители не са заедно в този изключително важен период. Не са малко жените, които отглеждат сами синове и дъщери. И дори да имат приятел, предпочитат да не го замесват, тъй като децата могат да бъдат чувствителни и да си го „изкарат“ на доведения родител.

Но за „справянето“ с разнообразни казуси в минното поле на пуберитета ми беше думата. Слушам приятелките си, понякога и аз разказвам, но и себе си се слушам какво говоря. Като страничен наблюдател. Както с мъжете, така и с децата, стратегиите и емоционалността ни са различни. И зависят от предиистории, които само ние си знаем.

Когато вляза в режим „наблюдател“ постепенно започвам да не чувам детайли, а само да усещам кога паниката и страха или желанието за налагане на авторитет и установяване на власт са породили успешната стратегия и кога нещата са се подредили някак от само себе си и майките с гордост казват: „Много съм щастлива, че тя/той сам се справи“. И изведнъж го разбирам, като просветление вътре в мен, без никой да го е произнесъл на глас.

Собствените ни деца са най-големите ни учители по безусловна любов, именно защото най-бързо изваждат на повърхността възпитаваната с векове връзка между обич и страх. Най-много ги обичаме и най-много се страхуваме за тях. Именно заради тази силна връзка, съумяват и да ни доведат до предела, в който паниката, страховете и стратегиите капитулират и единственото, което ни остава е пълното приемане и безусловната любов. Точно тогава и децата кротват. Нещатата се подреждат сякаш от само себе си. Наричаме го: „Пораснаха“. По-правилната дума е „Пораснах“. В любовта.