Преди дни чух по новините за изоставеното бебе в столичния квартал Люлин. Прозвуча ми като фрагмент от някакъв разказ на ужасите. Дете, намерено в кошче за автомобил с бележка, на която е било написано: ”Да се даде на социалните. Успех!“
Успех! Тая дума ми се заби като гвоздей в мозъка. Какъв успех?! Успех със зачеркването на едно бъдеще, може би. Та това е човешки живот, по дяволите! Живот, захвърлен в нищото. Живот, изоставен в тъмното.
За какво е бил създаден тогава тоя живот по начало – питам аз. Защото някой не е ползвал презерватив? Защото някой не е пил противозачатъчни? Защо? Обяснете ми. Можело е да му бъде спестена тая мъка. Мъката да не е желан сред своите.
Тук някои ще кажат – този какво е тръгнал да дава акъл, като той самият няма деца. ОK, прави сте – нямам деца. Но това не е, защото не искам да имам. То е, защото не се чувствам подготвен за тая крачка. Защото искам децата ми да бъдат щастливи. Искам да се усмихват. Искам да имат всичко, от което се нуждаят. Искам да не им липсва най-важното – топлотата в семейството. Отдадеността. Майчината грижа и бащината подкрепа. Без тия две основи – всеки дом би рухнал.
Колкото до тези двамата, които са оставили детето си на произвола на съдбата – лично аз не бих могъл да нарека родители. Това са едни изоставители. Заради такива като тях в света има убийци, изнасилвачи, престъпници и тем подобни. Липсата на любов никога не е водила до нищо хубаво. Тя винаги е сеела само разруха.
Наслушах се на какви ли не версии – бащата бил луд, майката била агресивна и прочие подобни. Честно да ви кажа – не ме интересува какви са. За мен това са същества без капчица съвест. Те сякаш са забравили най-съществената подробност в цялата история, а именно – по-голяма отговорност от родителството няма. Решиш ли се веднъж да скочиш в него, не направиш ли аборт до третия месец – ти вече живееш не само за себе си. Ти трябва да мислиш за рожбите си. Сърцето ти да тупти за тях.
Ах, тая хубава българска дума – рожба. Как благо звучи! И как тежи! Не бива да ни е страх от тежестта. Напротив – ако ще да не сме добри хора, длъжни сме да бъдем добри родители. Защото ние ще си отидем преди децата си. Така е според природните, а и според Божиите закони. От нас се иска да си носим кръстовете.
Моля ви, обичайте децата си. Проявявайте разбиране към тях. Бъдете им повод за радост. Те това искат. Ако се вгледате в очите им – навярно ще зърнете собственото си отражение...
