Светът изобщо не е толкова голям, колкото изглежда, но винаги е пълен с изненади. Неочаквано се влюбваме, неочаквано срещаме бъдещ приятел, неочаквано се разделяме с хора, които преди сме припознавали като „свои“. Заедно с това винаги остават актуалните въпроси, свързани с нашето непрекъснато търсене на смисъла, и един от тях е как, наистина, сме обичали. Защото от отговора зависи колко правилно отсъжда сърцето за постъпките и характера ни.
Да обичаме е благословия, която изпълва със съдържание самия живот. Обичта е причина да вършим добрини, да се грижим за другите и да създаваме връзки, които устояват на изпитанията на времето.
На пръв поглед животът на всеки от нас е различен, но заедно с това си приличаме в стремежа си да достигнем до щастието, да се радваме на малките успехи, да обичаме и да бъдем обичани.
Ние сме това, което оставяме като следа в сърцата на другите. Обратното също е валидно – онези, които обичаме, никога не ни напускат и припознават душите ни като собствен дом.
Времето се върти като грамофонна плоча и с всяка следваща мелодия трябва да танцуваме повече и повече, да се наслаждаваме, да изпитваме удовлетворение от това, което сме. Защото ще бъдем съдени не само по действията, но и за обичта, която сме дали.
Важно е не само колко, но и как обичаме. Когато имаме нужното търпение и постоянство, съдбата винаги се отплаща. Разбирането, че светът не се върти около нас, е готовността да приемем предизвикателствата и да се справяме с трудните ситуации, разчитайки на себе си, но и на другите.
Даващият обич трябва да може и да приема любов. Този принцип крепи равновесието във взаимоотношенията ни и е чиста проява на човешкото в нас.
Не следва да се опияняваме от еуфорията. Тя е кратка. Идва и си отива като случаен посетител в бар, където не познаваме никого. Нуждата да се подкрепяме и да прощаваме е сигурният начин да израстваме заедно като личности, които няма от какво да се срамуват. Хубаво е да виждаме себе си в очите на другите не просто като отражение, а като добре пазена снимка в душите им заради добротата, което сме им дали.
Успехите и провалите са наши верни спътници, но най-големият провал е да свикнем с премълчаването на любовта. Има и неизказани думи, които ни карат да полетим, но всяко „обичам те“ със сигурност винаги ще ни доближава до свободата, дадена на птиците. Защото те най-добре знаят как да обичат, въпреки че умират сами.
Прочетете още от Добромир Банев:
- Ах, този кратък, но тъй сладък живот
- Две срички, изпълнени със смисъла на всичко
- На ръба на света, където помним, че сме обичани
- Струва (ли) си да започнем отначало
