Приятелка публикува закачлива снимка от посещението си в Габрово с надпис „Една габровска котка и една софийска кучка“. Срещам я малко след като видях поста ѝ в кварталния магазин и я питам: „Ти не си ли в Габрово?“. А тя се разсмя: „Каква беля си направих с тази снимка. Няколко човека ми се обадиха, за да ме питат дали съм добре и защо наричам себе си „кучка“. Трябваше ми време да осмисля информацията. И на нея ѝ е трябвало време.
Толкова се объркала от искрената загриженост на свои познати за езика, който си позволява, че взела да им обяснява как в Дома на хумора и сатирата тази шега е точно на място. Дори се обадила на мъжа си, за да си свери часовника – прекалено брутална ли е закачката ѝ със самата себе си? И той, човека, не разбрал точно какъв е проблемът. „Отдавна се научих да внимавам с чувствителността на другите в социалните мрежи, но да ми правят забележка, че не се отнасям добре със себе си и то заради нещо толкова готино като това от време на време да си кучка, не ми се беше случвало“ – каза моята приятелка.
„О, времена, о, нрави“ – ми се иска да възкликна. По мои спомени, преди около петнадесет години, това си беше чиста проба комплимент. Дори си спомням, че имаше две много популярни книги от престижно издателство „Кучката вкъщи“ и „Копелето на дивана“. В първата бяха включени 26 американки - писателки, редакторки и сценаристки, които споделяха истината си за секса, самотата, работата, майчинството и брака. Втората беше отговорът на 27 мъже, които говорят за любовта, загубата, бащинството и свободата. Тези книги дори вдъхновиха журналистката Пепа Витанова да направи български аналог, наречен "Секс Off". И сега, като ви го казвам, чак се чудя – ще премина ли цензората, след като дотук написах толкова много пъти думата „кучка“ и не се посвених дори от „копеле“?
Но се хванах на хорото и ще продължа. В женската ми компания от онези години, помежду си се наричахме „копеле“. И това ни дефинираше като група. Очертаваше границите ѝ, независимо колко отворени бяха. Нищо лошо не ни се случваше, даже си живеехме много екстравагантно, с апломб, който да си кажа честно, някак не усещам, когато общувам с онези, които любезно наричам „мила“. Никога не сме се обръщали една към друга с „мила“, „скъпа“, „любима“. Освен, когато ще си четем конско от типа: „Мила моя, бъркаш нещо“.
Вярно е, със сегашната ми женска компания не се наричаме по този начин, но не се и „милосваме“ също така. Използваме имената си или чат-пат някое по-неутрално „бейби“, „бебс“, а когато динамиката на историята го изисква, може да вмъкнем и обръщение от рода на „пич“. Но със сигурност, никоя няма да се впечатли или притесни от шегата с котката и кучката.
Не мога да отрека и че ако погледна нещата в исторически план, концепцията за „жената-кучка“ беше модерна в символиката на модерното градско момиче, което има добра професия, знае какво иска, как да го получи и как да се отърве от него, когато повече не го иска. Преведено на днешен „ню-ейдж“ език, тя беше символа на независимата жена, която умее да поставя граници. Понякога семейна, понякога – не, тя беше също така жената, която не се срамува, а се радва на своята постмодерна похот, наречена от по-ранния феминизъм „сексуално освобождаване“.
После, заедно с разцвета на духовните практики, който по мои груби сметки започна преди близо десет години, дойде ерата на Богините и нещата малко се объркаха. Вярно, че е малко богохулно една възкръснала като феникс от човешката си женска същност богиня, да се самонарече „кучка“. Тя може да бъде само „Прелестна“. Дори обръщението „мила“ е твърде ниско в йерархията на обръщенията към осъзнатата ѝ същност. Разбирам го. Но признавам, че нещо в мен не може да се съгласи докрай, защото когато една новоизлюпена Богиня поставя граници, си е чиста кучка, да ви кажа честно. Тя, еволюцията е бавен процес по условие. Не се случва с едно щракване на пръсти. А с една доста дълъга и понякога болезнена, на моменти дори мъчителна, но осъзната работа по освобождаване от привързаностите, които наричаме „земни“.
Но в тази тема няма да се впускам. Хората, които преминават истински през този процес на освобождение и еволюция, знаят, че пътя на самоосъзнаващия се човек не е нещо „мило“ и нито едно определение на модерността не може да го постави само в една картотека. Била тя на астрологията, хюман дизайна или класическата психиатрия.
А колкото до „кучката“ от началото на текста, има правило, което ще бъде валидно, дори когато променят цвета на фигурите на шаха, защото не е политически коректно да са черно-бели. Когато една жена реши да нарече себе си „кучка“, дори във високо моралната среда на социалните мрежи, тя го прави с доволство. Ако друг я нарече така, вече е обида. Тя може да се нарича както си поиска в различни моменти от своето себеусещане. Има правото да си играе с понятията и да ги забърка в обща смес като ливанските „седем подправки“. Но за да не сбъркат с подправките, всички останали е най-добре да я наричат по име.
Още от Михаела Петрова:
-
Да се сгуша в него, в мига преди да заспим
-
Ако животът ти се преплита с живота на друг човек без никаква логична причина, той е член на твоя карас
-
Съкровищата, които сами носим в нас (или автоинтервю със самите себе си)
-
Лошият спомен се лекува с добър
-
Колко е крехка границата, когато силата не ти достига да се справиш с някаква ситуация и импулсивно замахваш
-
Непосилната лекота на прошката