Щастлив съм да съобщя, че след миналоседмичната ми тирада срещу трилогията „50 нюанса сиво“ все още съм жив, здрав и невредим. Междувременно финалната част от поредицата излезе при очаквано задоволителни финансови постъпления и смазващо негативни отзиви от всеки един човек, който някога е рецензирал филми.
Но тази статия няма да бъде фокусирана върху още от неизчерпаемите негативи на поредицата. Не, напротив – с тази статия подавам маслинова клонка на нейните фенове в знак на помирение. Смятам, че финалната част на трилогията има изключително уместно и точно заглавие – „50 нюанса освободени“. То приляга идеално на талантливите и симпатични изпълнители на главните роли, Дакота Джонсън и Джейми Дорнан.
Веднъж освободени от задължението да рецитират пред камера нечовешки абсурдните диалози на Е. Л. Джеймс с каменни лицеви изражения, аз категорично вярвам, че и двамата ще оправдаят присъствието си в Холивуд с достойни за уважение артистични представяния в обозримото бъдеще. Всъщност Дакота Джонсън до голяма степен вече го е сторила.
Актьорският талант до голяма степен е заложен в гените ѝ – родителите ѝ са Дон Джонсън и Мелани Грифит. Първите ѝ роли гравитират около жанра на комедията, но не се ограничават само до това. Младата актриса се отчита с екранни появи в хитови заглавия като „Социалната мрежа“ и „Внедрени в час“. През 2015 година звездата ѝ изгрява в пълна сила.
Ролята на Анастейжа Стийл в „50 нюанса сиво“ я катапултира в очите на масовата публика, но силни поддържащи роли във филмите „Голямото плискане“ и „Черна служба“ не оставят безучастни и критиците. Първата от двете ленти беше достъпна за българската публика през пролетната програма на София Филм Фест преди 2 години.
В нея Джонсън си партнира пред камерата с титани на актьорската професия като Тилда Суинтън и Ралф Файнс, а вродената ѝ красота изпъква много повече на фона на пищната натуралистична режисура на Лука Гуаданино, отколкото в тъмните стаички в трилогията „50 нюанса сиво“.
В ролята актрисата лавира между детска невинност и женствена съблазнителност с маниерите и мимиките си, посредством които засвидетелства забележителен артистичен диапазон, и така държи зрителя в неведение относно реалната същност на героинята си през по-голямата част от действието. Доста по-едноизмерна, но не по-малко въздействаща, е героинята ѝ в „Черна служба“.
Филмът на Скот Купър разказва истинската история на ганстера Джеймс Бълджър, изигран от Джони Деп в едно от малкото му впечатляващи актьорски представяния за текущото десетилетие. Дакота Джонсън изиграва първата му съпруга с ключова роля в драматичната завръзка на действието. Пред камерата Джонсън е автентична и достойна партньорка на Деп, а и качественият сценарий държи фокуса върху нея в ограниченото ѝ екранно време – крайният резултат закономерно е добър.
През 2018 година на Дакота ѝ предстои да излезе хорърът „Суспирия“, който е римейк на едноименната класика в жанра, създадена и режисирана от Дарио Ардженто през 1977 година. Режисьор ще бъде именно Лука Гуаданино, с когото Джонсън вече работи върху „Голямото плискане“, а и Тилда Суинтън отново ще се присъедини към тях в ролята на женския антагонист.
На мъжкия полюс от 50-те нюанса, Джейми Дорнан няма късмета да е бил роден в актьорско семейство като свотя колежка. Признавам, че аз самият не съм имал възможността да го гледам в пълнометражен филм.
Филмографията му, встрани от появите му като Крисчън Грей, говорят добре за таланта му – в нея изпъкват екранен дебют във филма на София Копола „Мария Антоанета“ и поява на малкия екран в амплоато на действителния сериен убиец Пол Спектор, отличена от Британската телевизионна академия с награда за най-добър актьор в главна мъжка роля. Но това, което ме кара да мисля, че Дорнан има светло бъдеще като актьор, е личността му извън роля.
Във връзка с трилогията „50 нюанса сиво“ актьорът трябваше да участва в безброй промоционални интервюта в десетки комедийни токшоута в рамките на три години. Човек като мен, който обича да гледа подобни предавания и да се забавлява на гърба на откровените глупости във филмите от гореспоменатата трилогия, неизбежно забелязва в поведението на Дорнан неудържимото чувство за хумор и похвалната склонност към самоирония.
Това са две характеристики, присъщи на суперзвезда. Независимо дали се смее на изказването на ирландец в британския национален телевизионен ефир, че книгите от поредицата „50 нюанса“ са пълен боклук, или разказва как е разсмивал Дакота Джонсън, като е тананикал класическата музикална тема на Супермен по средата на симулирана секс сцена, Дорнан очевидно не се притеснява от горчивата истина, че филмите, на които е посветил три години от кариерата си, са абсурдно слаби и лоши – напротив, приема я с чар, усмивка и съвършено екранно поведение.
При последното си гостуване при Джеймс Кордън в неговото вечерно токшоу, Дорнан безпощадно сатиризира собствения си герой, Крисчън Грей, в скеч, в който демонстрира повече актьорски талант, отколкото в цялата трилогия по книгите на Е. Л. Джеймс. Ирландецът очевидно има дарба за „deadpan“ комедия – или изкуството да да реагираш спрямо абсурдно смешни неща с каменна физиономия – и шегите му неизменно попадат в целта.
Не е за пренебрегване и фактът, че Дорнан без никакви усилия превключва между родния си акцент, характерен за Северна Ирландия, и типичното американско произношение. На възраст от 35 години, той вече е известен по целия свят и има качествата да оползотвори актьорския си талант тепърва в интересни и предизвикателни роли.
Да се надяваме, че ще последва примера на Робърт Патинсън, а не на Тейлър Лаутнър, и ще подчертае диапазона на способностите си в по-рискови, независими продукции, преди отново да отмъкне звездна роля в комерсиален проект. При всички положения всички можем да се радваме, че и той, и Дакота Джонсън най-после са свободни – свободни да бъдат добри актьори. Поне според мен го заслужават.
Прочетете още от Георги Петров:
- Три години и 50 нюанса глупост
- Джерард Бътлър или падението на един добър актьор в Холивуд
- Историята на Дуейн Джонсън-Скалата - от шампион на ринга до шампион на Холивуд
