Михаела Петрова
В един от филмите за Индиана Джоунс, може би беше в този за Светият Граал, имаше един момент, в който тамън минаха всички препятствия и хоп, появи се пропаст. Единственото, което той можеше да направи е да включи компонента „вяра” и да направи крачка в празното пространство над бездната. Направи го и под краката му се появи дървен мост.
Тази концепция е развивана и в други филми, включително от Disney, но ми се е врязала в емоционалната памет от Индиана Джоунс. То е ясно, че за всеки работи „култа”, в който вярва. Нищо в съвременната езотерика не ми е чуждо, защото първо съм го видяла на кино или прочела в книга.
Изпитала съм силна емоция. Култова по своя характер. Преживяла съм страх и състрадание по законите на древногръцката драма, както и трансформация по законите на изкуството, която е оставила своя печат в емоционалното ми тяло.
В този смисъл е валидно, че те формира онова, което преживяваш емоционално, а не дали „филма” е наричан кино, литература или реалност.
Само преди десетина години, когато материализациите на намеренията не се случваха толкова бързо, често чувах репликата: „Не се дръж като литературен герой, това е реалния живот”.
Опитът и наблюденията ми върху проявлението са достатъчни, за да мога да кажа, че онова, което се случва в киното за близо два часа екранно време, в общи линии съвсем спокойно си се материализира в забавената „реалност” за близо две години. Горе – долу такъв е процентът на забавянето. Разбира се, чаша летен коктейл може да се материализира и мигновено, но все пак зависи колко е чевръст бармана.
Има периоди в живота, когато стигаме точно до такава пропаст.
Чували сме, вярвали сме, мечтали сме, че стигнем ли отвъд, ни чака някакъв личен свещен граал. Но тази пропаст, за Бога... едно е да я минеш на кино за 27 секунди екранно време, друго е в забавена реалност. Може да отнеме дни, години.
Стигаш до момент, в който дори да си стъпил на странната си дървена вяра, която скрибуца под краката ти, няма път назад, а напред – не виждаш здравата скала, на която евентуално се намира твоят храм. Не знаеш „на кой свят си”. Всичко, което познаваш се разпада.
В началото е стряскащо – малко като да ти се развалят хладилника, печката, бойлера, миялната, колата през 2-3 дни. И накрая да потече и тавана. В такива моменти, обикновено пропищявам: „Само не ми разваляйте компютъра”. Които и да са „тези” невидими разрушители. Ако ще да съм самата аз, задвижила всичко това с намерението си да се освободя от всички ограничаващи убеждения – особено в сферата на интимнимните взаимоотношения и личната реализация. Не кариерата, а онази реализация, в която се усещаш на мястото си.
Говорим си за...
Горе-долу така се движих през последните няколко години, особено през последната. Между световете – единият, който се руши и някакъв друг, да който не зная дали е поредната илюзия и дали въобще съществува. Но истината е, че когато стъпих на този имагинерен мост, изчезна страха. Всяка крачка напред укрепваше доверието, че има път. Когато ме срещаха мои близки, които знаят повече подробности за нещата, които се рушат около мен и с леко неудобство, нотка на съпричастно съжаление питаха „Как си?”, обикновено отговарях: „Стъпвам по златната нишка”.
За първи път осъзнах, че когато стъпваш по златната нишка, това въобще не означава да не се погрижиш за нещата, които се рушат. Особено, ако са живи хора и са ти близки. Грижиш се, но без да го превръщаш във фокус. Точно както викаш майстор за развалената пералня. Превърнеш ли грижата във фокус, свържеш ли се емоционално – в смисъл, решиш ли, че това разрушение се случва на теб след като сте толкова свързани, дървеното мостче, ще изчезне и си полетял в пропастта.
Разбрах, че раздялата или проблемите на другия са болезнени, когато се идентифицирам с него. Когато съм привързана към навици, статукво, среда.
А истината е, че когато му отпуснах края и се доверих на златната нишка, станах много по-полезна за всички хора, с които общувам ежедневно. Открих от личен опит, че когато не се идентифицираш с тях си много по-обективен и взимаш бързи оперативни решения с лекота. Лекотата на действието дори ми хареса. Но все още трудно се адаптирам към лекотата на „нищоправенето”. А тя присъства в картинката. И то с голяма значимост.
Какво наричам „лекотата на нищоправенето”? Нали знаете, приятелите често виждат в теб качества и недостатъци, които самият ти не забелязваш. Особено когато говорим за качества. Към недостатъците сме по-честолюбиви. Тях понякога си ги знаем, но не ни е приятно и другите да ги знаят. Но истината е, че сме много по-слепи за достойнствата си. За онова, което внасяме в дома си или в някаква среда със самото си присъствие. А това е най-голямата ни сила. Не какво правим, а какво Сме. То трудно се описва. И в същността си е „нищоправене”. Не е въпрос само на лична харизма. Много по-богат коктейл е. Именно това е личната ни златна нишка. Встъпването в себе си, което отваря пространство за действие с лекота.
Когато си „встъпил в себе си” и не се идентифицираш с разпадите около теб, само тогава можеш да помогнеш. Да видиш отстрани, да прецениш обстоятелствата и да постъпиш мъдро. Няма нужда да го мислиш дали е хладнокръвно или не. Когато си „встъпил в себе си”, сърцето е отворено по условие и излъчва любов. А това винаги се усеща и винаги съгражда нещо ново. По-добро от онова, на което му е дошло времето да си отиде.
Така се ходи по златната нишка. Като се грижите добре за за единствената същност, с която винаги си лягате под завивките – собственото ви съзнание. Винаги му казвайте „Обичам те”. То преде златната нишка, която ви води по вашия уникален път. С най-огромната любов, грижа, състрадание, прошка, приемане и радост.
Още от Михаела Петрова:
-
Носталгията по любовта
-
Красота и цайтгайст: чарът на женската енергия е в това, че тя Е, без да се състезава и противопоставя
-
След всяка буря се променяме
-
Винаги всичко е наред
-
Любовта е дом
-
Капаните на емоционалното наследство
