Да сме умни не е достатъчно

15.06.2023 13:00

"Ум царува, ум робува, ум патки пасе." - българска пословица

Да сме умни, дори и много умни, е полезно, привлекателно и нерядко (си) го пожелаваме. Но всъщност то никак не (ни) е достатъчно - и за малките, и за големите неща по пътя ни. Дори нерядко може да е в наша вреда, ако остротата на ума не е укротена от благостта на душата, решимостта му не е хармонизирана от милостта на сърцето, а категоричността му - от мъдростта на тялото.

Ако “умността ни” не е балансирана, не е съпроводена от доброта, от приемане на различното (дори когато не го разбираме) и просто от човеколюбие (което никак не е просто), тя може да ни поведе в сенчеста посока, много точно изразена в думите на Сергей Н. Лазарев: “Дяволът е гений без любов.”

Често хвалим и чуваме похвали за ума, ценим го високо и го оставяме еднолично да ръководи изборите ни. Много по-рядко или никак ценим и хвалим, погалваме душата – за задушевността, целостта и добронамереността ѝ, сърцето – за сърдечността, чувствителността и съпричастността му, тялото – за честността му да ни показва нагледно и искрено какво е вътрешното ни състояние, в какво прекаляваме, какво не ни достига, как вървим срещу своето и чуждото добруване.

“Може да имаме цялата информация на света и пак да сбъркаме.”

Умът ни умее да учи, да запомня, да анализира. Но за да разберем цялостно и задълбочено каквото и да е, да се доближим в тълкуването си до същността му, ние имаме нужда от ръководството на душата, от чувствителността и дълбочината на сърцето, от вродената интелигентност на тялото - за да опознаем и да използваме пълноценно златните ключове към отговорите, скрити у всеки от нас.

Защото истината не подлежи на едностранна манипулация. Тя не е достъпна само на мислите или единствено на чувствата ни. Истината живее в срещите, вътрешни и външни, в различните гледни точки, диша в бавните и забавни връзки, които съществуват и които ние сътворяваме – между всички и всичко, и за които можем да прогледнем едва когато отворим за цялото и видимите, и невидимите си сетива.

Умът ни без съчувствие е знаещ, но не и разбиращ. Сърцето ни без котвата на разума е непостоянно, свръхчувствително, често ранено. Тялото ни без ръководството на душата, без разбирането на ума и съчувствието на сърцето е съвкупност от органи, привидно несвързани един с друг и разкъсвани от безсмислени болка и страдание. Душата ни без помощта на личността, на ума, на сърцето и тялото ни е безсилна да сбъдне житейските си земни планове.

Затова, да си пожелаем да мислим със сърцето, да чувстваме с ума, да одухотворяваме тялото си и да въплътяваме душата си – не само с ум и знание, но и с разбиране, мъдрост, чувствителност и съпричастност.

И със смиреното приемане, че и онова, което умът ни не може да побере, също има своето божествено право на съществуване.

Прочети още от Илиана Смилянова: