Да си поискаш любовта

15.12.2020 14:00

„Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори.“ Матей 7:7

Любовта е онова, от което сме създадени. Тя ни води, съпътства и следва навсякъде – и когато не (се) обичаме, и когато се чувстваме необичани, дори и когато изберем да затворим сърцето си за нея.

Без любов ние не съществуваме – някъде дълбоко в себе си знаем това. И търсим начини да си я набавим, да се свържем с нея, за да ни просветне и да се избавим от сенките и страховете, които ни връхлитат, когато ѝ обърнем гръб.

Любовта е лекарство за страховете ни. Както всяко друго нещо на нашата двуполюсна земя, и тя има своите поне две страни. Едната е свързана със смелостта да обичаш, да отдаваш любов, другата – с не по-малката смелост да получаваш любов, да допускаш да бъдеш обичан по начина, по който другият умее да обича. Едната е свързана със смелостта да покажеш своята светлина, другата – с куража да се отвориш за светлината отвън, за огъня, който другите носят у себе си и който са готови да споделят с тебе, по собствения си начин.

Когато подценяваме и обезценяваме себе си, когато забравяме кои сме и се занемаряваме, нашата любовна жажда не само не изчезва, а нараства – защото сърцето ни пресъхва.

Тогава, изпълнени с невяра, със страх и срам, се предрешаваме, често до неузнаваемост. Загърбваме истинската си същност и започваме да се крием зад маски, които объркват и другите, и самите нас. Не искаме открито това, за което жадуваме, а с недомлъвки потикваме другите да се сетят и да ни дадат поне капка внимание – водени, ако не от друго, то поне от чувство за вина. Не следваме правия път, а търсим заобиколни начини да придобием онова, за което копнеем. Не отваряме сърцето си – за себе си и за сърцето на другия, не поемаме риска да бъдем наранени, а се опитваме да си изпросим вълшебния еликсир на живота, забравили, че той винаги ни е на разположение.

Още от Авторите

Всички ние познаваме тези заобиколни, нелеки и трънливи „любовни“ пътеки. Понякога през тях до нас достигат други хора, изтощени или разгневени от тежкия път, на който са се обрекли. Понякога самите ние ги разораваме с тревожните си стъпки.

Но дори и тогава любовта не ни обръща гръб. Не ни изоставя, а ни следва по петите. Следва нас, които се опитваме да я подменим със сянката ѝ и да си изпросим милостиня там, където имаме на разположение безценните съкровища на отвореното (си) сърце.

Дори и тогава любовта ни съпровожда и ни припомня не само да обичаме, но и да позволяваме да ни обичат. Припомня ни да не крием слабостта и уязвимостта си. Припомня ни да не заключваме за нея портите на ума и сърцето си, да не се преструваме, а открити, уязвими и раними, да я приемем отново у дома си. Припомня ни да си искаме, без да изискваме, да протягаме ръка, без да се вкопчваме, да се молим – без да се чувстваме унизени и без да вменяваме вина у другия.