Да празнуваш живота. Какво означава това?

„Празнувайте живота“, „Радвайте се на малките неща“, „Мислете позитивно“, ала-бала портокала. Целият този модерен позитивизъм често ни вкарва в смущение от очевидната липса на здрав разум, когато разрушителните сили се появяват спонтанно. Често изглеждат недомислица и пълна глупост, за които трябва да има виновни. А и сайтовете с фейк новини много добре се грижат да поддържат нивото на емоционални вълнения стабилно.

Много хора си мислят – да празнуваш живота е лесно, когато нямаш проблеми, когато си здрав, когато можеш да си позволиш всичко, което искаш след като си успял да се справиш с ежедневното финансово оцеляване. Други повтарят като папагали – страстта, страстта е всичко. Открий си страстта, открий си мисията, тогава всичко ще се нареди. Не съм сигурна, че се нарежда. Поне не за човека, който има различни привързаности. Истинската страст не търпи други отговорности. Изключително е нагла. Помита всичко, което ѝ пречи да се прояви.

Ама, мъжа, децата, работата, отговорностите, сметките за парното, водата, тока... Моля?! Какво ме интересува това? Ти искаше да живееш в страстта си. Всичко или нищо, бейби.

Честно казано, по едно време много ме дразнеше този напънат позитивизъм, че на всяка цена трябва да се стремим към мир, любов, мили думи и добри дела. Много повече ме притесняваше дори от автентичните гадняри. Те поне са ясни. Освен това се сещаш, че ти си от добрите и това те прави специален, дори и само в собствените ти очи. Ако е неизбежно някакво общуване по работни или социални причини, е въпрос на преценка дали играеш в играта да се надцакваш с тях. Но дори това решение не е въпрос на борба на „доброто с лошото“. Ако можеш да го гледаш като Наблюдател, всичко е по законите на драматургията. Като човечество имаме много силен инстинкт, че нищо интересно и смислено не може да се случи в този живот, ако около протагониста няма антагонисти. Със сигурност не и нещо, което има смисъл и заслужава аплодисменти.

Това е толкова дълбоко вкоренено в човешката ни същност, че дори не осъзнаваме какво се случва, когато подсъзнанието ни чуе: „От днес ще празнувам живота“? Какво прави то, съобразно човешкия софтуер, създаден с една-единствена цел – натрупване на преживявания? Сяда на режисьорския стол и организира кастинг – основният желаещ да празнува живота е протагонистът – ти: „играещият първостепенна роля, главен актьор“. Каква звезда в собствения си спектакъл можеш да бъдеш, ако нямаш достойни за твоето величие антагонисти? Антагонистите са тези, които създават препятствията. Събират се и отбори около тези два основни герои и представлението, наречено „живот“, започва.

Така се е родила фразата „Ако знаеш какво преживях“. Не сте ли забелязали, че дори да е нещо трагично, у разказвачът има и нюанс на гордост за това, през което е преминал. Ако нямаше, не би разказвал своята история, нали така?

Почти винаги се случва така, че човекът, решил съвсем позитивно да празнува живота, се озовава насред драма. Обикновено щатната актьорска група около протагониста е собственото му семейство, така че ролите им се разпределят много лесно. Така наречените ни „родови линии“, дори и най-близките приятелски кръгове – онези, за които казваме, че чувстваме като „семейство“, веднага се подреждат някъде в пиесата. Всички толкова са свикнали на този спектакъл от векове, че кастингът е лесна работа. Подсъзнанието не е сложно устроено – то прави много бърз подбор, по линията на най-малкото съпротивление. С това, което му е подръка. И представлението започва.

Още от Авторите

Наблюдателят знае принципите на драмата, той е зрител, който гледна едни и същи филми от еони, в различни епохи, с различни технологии, но обикновено ръкопляска, поднася цветя и комплименти на тези, които най-добре са си изиграли ролята, независимо дали на добрите, на лошите или на онези, които не могат да се определят и се лашкат в крайности и вътрешни драми дали въобще да действат. Ръкопляска на извлечената мъдрост от новата авторска версия на драмата, комедията, трагедията, траги-комедията, която „неговият човек“ разиграва.

За първи път го забелязах, когато бях около 12-годишна. В един актьорски кръжок. Избраха друго момиче за Снежанка, от което на мен ми стана кофти. Остана ролята на злата мащеха. Никой не я искаше. Но се престраших. В някакъв момент го усетих като шанс да покажа какво мога, нищо че не съм добрата и мила Снежанка. За първи път чух ръкопляскания, овации, охаа, ехааа, браво, страхотна си... Заради това детско изпълнение, съученичките започнаха да ми викат „Михю, злата“. Много се дразнех и страдах. Понякога плачех и казвах: „Това беше само роля“. Но по някакъв начин бях и горда, че поех риск, с който никой не искаше да опетнява имиджа си. Някъде дълбоко в себе си празнувах, че съм талантлива.

Не избрах актьорската професия, кръжокът така или иначе беше хоби. Тогава вярвах, че ще се занимавам с биология, а в осми клас открих журналистиката, която реално ти позволява да се докосваш до всичко, към което проявиш спонтанен интерес. Разказах ви тази история заради принципа. Не заради моите житейски избори. Много се чудех откъде се взе този плам, с който пресътворих злата мащеха. Сега мога да го осмисля – доверила съм се на изживяването, позволила съм този аспект да има своето изживяване и той го е направил със страст към живота. Празнувал е живота.

Съжалявам, ако разочаровам заклетите позитивисти. Но това с празнуването на живота въобще не означава винаги да си позитивния герой и винаги всичко да ти е наред. Не означава и че ако се захласнеш по мега красивия залез или съумяваш да потъваш в омаята на цветето, което поливаш, онова, което те терзае отвътре, ще спре да те гложди. Съзерцанието е чудесно, няма спор. Помага да „излезеш от света“, да се заредиш, да почувстваш Гьотевото: „О, миг поспри, ти си тъй прекрасен!“ Но познайте какво? Не това е празнуването на живота. Това по-скоро са мигове на излизане от живота за една кратка почивка и блаженство. Случвало ми се е нещо вътрешно да ме изтръгне от съзерцание с едно категорично: „Отивай да преживяваш разни неща“.

Дразнила съм се. Къде изчезна това блаженство? Друго не ми се преживява. Защо да се връщам в света – там само драми ...? Обаче не става.

Човекът, който съм, е тук, за да трупа преживявания. То е все едно главен актьор да не излезе на сцената, когато завесата се вдигне. Съзерцанието не е „позитивно мислене“. То е изживяване на „Аз Съм“, състоянието, в което постигаме вътрешен баланс. Да почувстваме, че „винаги всичко е наред“. А след това да продължим да преживяваме най-разнообразни неща.

Осъзнаването „Аз съм. Аз съществувам“ във всякакви ситуации е истинското празнуване на живота.